Хари Потър и затворникът от Азкабан

Самият Оливър Ууд бе широкоплещест седемнайсетгодишен седмокурсник, за последна година в „Хогуортс“. В гласа му се долавяше отчаяние, когато се обърна към шестимата си съотборници в студената съблекалня в края на игрището, над което падаше мрак.

— Това е последният ни шанс… моят последен шанс… да спечелим Купата по куидич — заговори той, като крачеше напред-назад пред тях. — Напускам училището в края на тази учебна година. Никога няма да имам друга възможност. „Грифиндор“ не е печелил от седем години. Както и да е, все вадехме лош късмет, наранявания… После отмениха финалите за миналата година… — Ууд преглътна, сякаш споменът бе заседнал като буца в гърлото му. — Но знаем също така, че имаме най-добрия, най-силния отбор в… цялото… училище — натъртваше той думите си, свил ръка в юмрук, с познатия на всички устрем и блясък в очите. — Имаме трима превъзходни гончии — Ууд посочи Алиша Спинет, Анджелина Джонсън и Кейти Бел. — Имаме двама непобедими биячи.

— Престани, Оливър! Притесняваш ни — казаха в един глас Фред и Джордж, като се престориха на притеснени.

— Имаме и търсач, който никога не е пропускал да спечели мач! — продължи да боботи Ууд и впери в Хари очи, пълни с нескрита гордост. — И аз, разбира се — не забрави да добави и себе си той.

— Ти също си страшно добър, Оливър — каза Джордж.

— Убийствен пазач! — допълни Фред.

— Работата е там — продължи Ууд и пак закрачи напред-назад, — че на табелката върху Купата по куидич трябваше да пише нашето име през последните две години. Откакто Хари влезе в отбора, мислех, че купата ни е в кърпа вързана. Но не можахме да я спечелим, а тази година е последният ни шанс да видим името си, написано там…

Ууд говореше така отчаяно, че дори Фред и Джордж го гледаха със съчувствие.

— Оливър, това е нашата година.

— Ще я спечелим! — каза Анджелина.

— Бъди сигурен! — обади се Хари.

Изпълнен с решимост, отборът започна тренировки по три вечери в седмицата. Времето ставаше все по-студено и влажно, нощите — все по-тъмни, но нито калта, нито вятърът или дъждът можеха да помрачат бляскавото мечтание за големия сребърен трофей, който Хари вече виждаше спечелен от тях.

Една вечер, като се върна в общата стая на „Грифиндор“ след тренировка, измръзнал и схванат, но доволен от постигнатото през деня, Хари завари всички да разговарят оживено.

— Какво се е случило? — попита той приятелите си, които седяха на две от най-удобните кресла до камината и довършваха картите си по астрономия.