Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
След дългото ми обяснение дон Хуан направи комичен жест на отчаяние, като притисна с длани бузите си и шумно въздъхна.
— Остави на мира своя цивилизован свят — каза той. — Остави го! Никой не иска от теб да се държиш като ненормален. Вече съм ти казвал, че един воин трябва да бъде съвършен, за да се справи със силите, които търси; как можеш да си помислиш, че един воин не ще може да различи нещата едно от друго. От друга страна, ти приятелю, който познаваш реалния свят, ще се замотаеш и умреш на бърза ръка, ако се наложи да зависиш от способността си да разпознаваш кое е реално и кое не.
Очевидно не бях изразил добре какво мисля. Всеки път, когато се възпротивявах, просто изказвах на глас непоносимото си разочарование, че съм уязвим.
— Не се опитвам да те превърна в болен, луд човек — продължи дон Хуан. — И сам можеш да го постигнеш, без моята помощ. Но силите, които ни направляват, те доведоха при мен и оттогава аз се мъча да те науча как да промениш своите глупави навици и да заживееш силния и чист живот на ловец. После силите отново те насочиха и ми казаха, че ти трябва да се научиш да живееш безупречния живот на воин. Изглежда, че не можеш. Но кой знае? Ние сме тайнствени и страшни като този непознаваем свят, затова никой не знае на какво си способен.
В гласа на дон Хуан се долавяше някаква допълнителна нотка на тъга. Поисках да се извиня, но той отново заговори.
— Няма нужда да гледаш ръцете си — каза той. — Както казах, гледай каквото искаш. Но си избери предварително нещо и го намери в своя сън. Казах „ръцете“, защото те винаги са налице. Когато започнат да променят формата си, можеш да изместиш погледа си от тях и да го спреш на друго, а после отново си погледни ръцете. Дълго време е нужно, за да усвоиш това.
Така се бях задълбочил да пиша, че не забелязах кога е започнало да се стъмнява. Слънцето беше изчезнало зад хоризонта. Небето бе облачно и над нас се спускаше здрач. Дон Хуан се изправи и захвана крадешком да поглежда на юг.
— Да вървим — каза той. — Трябва да вървим на юг, за да се покаже духът на вира.
Вървяхме близо половин час. Околността изведнъж се промени и ние се озовахме в гола местност. Там, където чапаралът бе прегорял, имаше голям заоблен хълм. Приличаше на плешива глава. Запътихме се към него. Помислих, че дон Хуан ще се заизкачва по полегатия склон, но вместо това той спря и остана в напрегната поза. Тялото му сякаш се опъна като струна и за миг потрепна. После той отново се отпусна и зачака спокойно. Не можех да разбера как тялото му стои изправено — тъй отпуснати бяха мускулите му.
В този миг ме блъсна много силен порив на вятъра. Тялото на дон Хуан се извъртя по посока на вятъра, на запад. Той не напрегна мускули, за да се обърне, не ги напрегна поне както аз бих се напрегнал, за да се обърна. Сякаш някой дърпаше отзад тялото на дон Хуан. Сякаш някой друг нагласи тялото му така, че да се обърне в друга посока.
Продължих да го гледам втренчено. Той ме наблюдаваше с крайчеца на очите си. Изразът на лицето му бе решителен, устремен. Цялото му същество бе нащрек и аз го гледах в почуда. Никога не бях изпадал в положение, което да изисква толкова необикновена концентрация.
Изведнъж тялото му потрепера, като че бе плиснато от внезапен душ студена вода. Още едно потръпване — и той тръгна, сякаш нищо не се беше случило.
Последвах го. Вървяхме покрай оголените хълмове откъм източната им страна; по средата на пътя той спря и извърна лице на запад.
От мястото, където се намирахме, върхът на хълма не беше тъй объл и гладък, както ни се струваше отдалеко. Близо до върха имаше пещера или дупка. Вперих поглед натам, защото и дон Хуан правеше същото. Нов силен порив на вятъра ме накара да настръхна. Дон Хуан се извъртя на юг и обходи с поглед местността.
— Ей там! — каза той шепнешком и посочи някакъв предмет на земята.
Напрегнах очи да го видя. На земята там имаше нещо, навярно на около шест метра от нас. Беше светлокафяво и докато го гледах, то потръпна. Насочих натам цялото си внимание. Предметът беше почти кръгъл и сякаш свит; всъщност приличаше на свито куче.
— Какво е това? — прошепнах на дон Хуан.
— Не зная — прошепна той в отговор, като се взираше в предмета. — На какво ти прилича?
Казах му, че изглежда да е куче.