Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Прекалено голямо е за куче — каза той най-спокойно.
Направих няколко стъпки към него, но дон Хуан внимателно ме спря. Зяпнах отново. Съвсем сигурно беше някакво животно — заспало или мъртво. Почти виждах главата му: ушите му бяха щръкнали като ушите на вълк. Вече бях напълно убеден, че е свито животно. Помислих си, че може да е кафяво теле. Казах го шепнешком на дон Хуан. Той отговори, че е много масивно, за да е теле, и освен това ушите му бяха заострени.
Животното отново потреперя и тогава забелязах, че е живо. Вече можех да видя, че диша и все пак то сякаш не дишаше ритмично. Дъхът му приличаше повече на неравномерни тръпки. И в този миг изведнъж проумях.
— Това е животно, което умира — прошепнах на дон Хуан.
— Прав си — отвърна той шепнешком. — Но какво животно?
Не можех да различа някакви особени признаци. Дон Хуан направи няколко предпазливи стъпки към него. Последвах го. Вече се бе стъмнило съвсем и трябваше да направим още две стъпки, за да разгледаме животното.
— Внимавай — прошепна дон Хуан в ухото ми. — Ако умира, може да скочи върху ни с последни сили.
Животното, независимо какво беше, като че ли береше душа; дишането му бе неравномерно, тялото му се тресеше в спазми, но то не променяше свитото си положение. В един момент обаче някакъв необикновен спазъм направо повдигна животното от земята. Дочух нечовешки писък и животното опъна крака; ноктите му бяха повече от страшни — бяха направо гадни. Животното се катурна на една страна, след като опъна краката си, после се изтърколи на гръб.
Чух ужасяващо ръмжене и дон Хуан, който викаше:
— Бягай да се спасяваш!
Тъкмо това и направих. Втурнах се нагоре към върха на хълма с невероятна скорост и пъргавина. Когато преполових пътя до върха, погледнах назад и съзрях дон Хуан да стои на същото място. Той ми направи знак да сляза. Аз затичах надолу.
— Какво стана? — попитах аз, останал без дъх.
— Според мен животното е умряло — каза той.
Пристъпих предпазливо към животното. Беше се проснало по гръб. Когато го наближих, едва не изревах от страх. Разбрах, че не е напълно умряло. Тялото му още потръпваше. Краката му, които стърчаха във въздуха, неистово се клатеха. Животното очевидно агонизираше.
Тръгнах пред дон Хуан. Нова тръпка раздвижи тялото на животното и аз успях да съгледам главата му. Обърнах се към дон Хуан, вцепенен от ужас. Съдейки по тялото му, животното очевидно беше млекопитаещо и все пак имаше човка като на птица.
Втренчих се в него, обладан от безкраен, абсолютен ужас. Мислите ми отказваха да го възприемат. Бях онемял. Не можех да промълвя нито дума. Никога през цялото си съществуване не бях ставал свидетел на нещо от тоя род. Пред очите ми ставаше нещо, което не можеше да се побере в ума. Поисках от дон Хуан да ми обясни какво е това невероятно животно, но само успях да изломотя нещо. Той ме гледаше втренчено. Хвърлих поглед към него, после към животното и тогава нещо в мене подреди света и аз тутакси осъзнах какво беше животното. Пристъпих до него и го вдигнах. Беше голям клон от някакъв храст. Беше обгорял и навярно вятърът бе довял някакви сухи вейки, който се бяха насъбрали в клона, та по този начин му бяха придали вид на голямо издуто закръглено животно. Цветът на вейките беше причината за светлокафявия цвят, контрастиращ със зелената растителност.
Изсмях се на глупостта си и разпалено заобяснявах на дон Хуан, че вятърът е станал причина да го оприлича на живо животно. Помислих, че той ще остане доволен от начина, по който бях разрешил загадката, но той се обърна и закрачи към върха на хълма. Последвах го. Той запълзя към дупката, която приличаше на пещера. Не беше дупка, а плитка вдлъбнатина в пясъчника.
Дон Хуан взе няколко вейки и с тях насъбра пръстта, която се бе натрупала на дъното на вдлъбнатината.
— Трябва да махнем кърлежите — каза той.
Направи ми знак да седна и ми каза да се настаня удобно, защото ще прекараме нощта на това място.
Заговорих за клона, но той ми зашътка да спра.
— Това, което направи, не е за хвалене — каза той. — Ти изхаби една прекрасна сила — сила, която вдъхваше живот на онази суха вейка.
Каза, че истинският триумф за мен щял да бъде, ако бях пуснал силата и я бях последвал, докато светът спре да съществува. Не изглеждаше да ми се е ядосал, нито да е разочарован от поведението ми. На няколко пъти повтори, че това било само началото, че било нужно време да разбереш силата. Потупа ме по рамото и се пошегува, че рано този ден аз бях човекът, който знае кое е реално и кое не.
Смутих се. Започнах да се извинявам, че винаги съм тъй уверен в постъпките си.
— Няма значение — каза той. — Онзи клон беше истинско животно и то беше живо в момента, когато го докосна силата. Защото силата го крепеше живо и номерът беше, както при „сънуването“, да се задържи тази гледка. Разбираш ли какво искам да кажа?