Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Поисках да го попитам за нещо друго, но той направи знак да мълча и каза, че през цялата нощ трябва да запазя пълно мълчание, но да остана буден, и че известно време ще говори само той.
Каза, че духът, който познавал неговия глас, може да се подчини на звука и да ни остави. Обясни, че желанието да се остави човек достъпен за силата има сериозни мотиви. Силата е опустошаваща и може лесно да доведе до смърт, затова към нея трябва да се отнасяме с голямо внимание, да я допускаме до себе си редовно, но винаги крайно предпазливо.
Това налагало също така да направиш очевидно присъствието си, като нарочно говориш високо или вършиш друга шумна дейност, а после трябвало на всяка цена да запазиш продължително и пълно мълчание. Качествата на един воин се съдържали в овладените изблици и овладяното мълчание. Той каза, че аз лично е трябвало да задържа гледката на живото чудовище малко по-дълго време. Ако се бях овладял, вместо да губя ума си и да полудявам от вълнение и страх, би трябвало да се постарая „да спра света“. Той изтъкна, че след като съм се завтекъл нагоре по хълма да си спасявам живота, съм бил абсолютно способен да „спра света“. В това състояние били съчетани страх, страхопочитание, сила и смърт; той каза, че такова състояние много трудно би могло да се повтори. Пошепнах на ухото му:
— Какво искаш да кажеш със „спирането на света“?
Той ме погледна свирепо, преди да отговори, че това било елемент от поведението на ония, които тръгвали на лов за сила — елемент, с помощта на който светът, какъвто ние го знаем, е принуден да се разпадне.
11
НАСТРОЕНИЕТО НА ВОИНА
Пристигнах с колата до къщата на дон Хуан в четвъртък, на 31 август 1961 година, и преди да имах възможност да го поздравя, той показа глава от прозореца, усмихна ми се и рече:
— Ще трябва да отпътуваме доста далеч до едно място на сила, а вече е почти пладне.
Отвори вратата на колата, седна до мен на предната седалка и ми нареди да карам на юг. След около седемдесет мили свърнахме на изток по един неравен път и пътувахме така, докато стигнахме склоновете на планината. Паркирах колата встрани от пътя в една котловина, която дои Хуан избра, защото била достатъчно дълбока, за да скрие колата от поглед. Оттам се запътихме направо към върха на ниските възвишения, след като прекосихме обширна, равна и гола местност.
Когато се стъмни, дон Хуан избра място за спане. Настоя за пълно мълчание.
На следващия ден закусихме оскъдно и продължихме пътешествието си в източна посока. Растителността вече не се състоеше от хилави шубраци, а от гъсти зелени храсти и дървета.
Късно следобед се изкатерихме до върха на една гигантска конгломератна скала, която приличаше на стена. Дон Хуан седна и ми направи знак да седна до него.
— Това е място на сила — каза той след минута мълчание. — На това място преди много години са погребвали воини.
В този момент точно над нас прелетя врана, грачейки. Дон Хун проследи погледа й с втренчен взор.
Разгледах скалата и тъкмо се чудех как и къде са били погребвани воините, когато той ме тупна по рамото.
— Не тук, глупако — каза той усмихнат. — Там, долу.
Посочи полето точно под нас, в подножието на скалата, на изток; обясни, че това поле е заобиколено с естествена ограда от камъни. От мястото, където седях, съгледах едно пространство, което беше навярно с диаметър от стотина метра и което приличате на съвършен кръг. Обрасло беше с гъсти храсти, които притулваха камънаците. Не бих забелязал колко съвършено кръгло е, ако дон Хуан не ми беше обърнал внимание.
Добави, че в стария свят на индианците наоколо имало десетки такива места. Не били точно места на сила като някои хълмове или землища, които били убежища на духове, а по-скоро места за прозрение, където човек можел да се научи, където можел да намери решенията на дилемите си.
— От теб се иска само да дойдеш дотук — каза той. — Или да прекараш нощта на тази скала, за да пренаредиш чувствата си.
— Тук ли ще прекараме нощта?
— Така мислех, но една малка врана току-що ми каза да не правим това.
Опитах се да разбера още нещо за враната, но той ме накара да замълча с нетърпеливо движение на ръката си.
— Погледни този кръг от камъни — каза той. — Запечатай го в паметта си и някой ден някоя врана ще те поведе към друго такова място. Колкото по-съвършен е кръгът, толкова по-голяма е силата.