Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
„Това чипче ще си го присвоя, нали не възразяваш? — каза Глигоар и забоде фалшивия защитен чип в стиропора над масата. — Може да ми влезе в работа някога… Това е, готови сте!“ Технолъгът постави капака на апарата, нещо щракна. „Идеално! — каза Балабан. — Майстор си. Колко ти дължим?“ — и извади двайсетдоларова хартийка. „А, не ме обиждай! От приятели пари не вземам!“ „Абе дръж, дръж!“ „Балабане, не ме дразни, че на третия път ще взема да ги взема наистина…“ „Е, смятай, че съм ти ги предложил трети път“ — ухили се Балабан. Глигоар въздъхна тежко и прибра банкнотата в джоба на ризата си под зеления пуловер. „Чакай тогава да ви почерпя по едно“ — каза той и извади бутилка с някакво пиене и четири химически стъкларийки от по стотина грама. „А, не, недей! — спря го Балабан. — Бързаме, трябва да гоним един.“ „Няма да ви избяга!“ „А защо чашките са четири? Ние сме само трима.“ „Една е за почетния член на лабораторията!“ — Глигоар посочи към ъгъла, където стоеше шкаф със стъклена витрина и завинтена под нея медна табела. Джон протегна шия и прочете табелата: „На този компютър през 2004 г. Емил Змията разработи алгоритъма за разсеяно меметично конструиране (РМК).“ И наистина, зад витрината стоеше… не, не компютър, а просто ламаринен скелет със завинтени на него няколко платки и захранващ блок. „О! Тачите машината на Змията! Живата легенда!…“ — възклицаваше Балабан. Технолъгът раздаде по една чашка на всеки, постави четвъртата чашка пред витрината, тримата се чукнаха, чукнаха и четвъртата чашка, Балабан и Глигор обърнаха своите порции на екс, Джон понечи само лекичо да отпие, но Балабан го смъмри строго: „До дъно, гражданино мениджър!“, и той, борейки се с отвращението, изгълта дозата си досущ като пациент, пиещ гадно лекарство под погледа на садистична медицинска сестра. В очите му избиха сълзи, закашля се, Балабан го тупна по гърба: „Наздраве, гражданино мениджър!“, и му намигна свойски. Глигор пък взе четвъртата чашка и поля с нея цветето в саксията на прозореца. „Наздраве и за световния хлорофил, без който да сме гушнали букета!“ — обяви.
Под ръба на витрината беше подпъхната снимка — голяма, черно-бяла, изобразяваща мургав престъпен субект с бръсната глава и раирана пижама. „Това ли е Емил Змията?“ — попита Джон. Балабан погледна неразбиращо, а Глигор се разсмя гръмогласно. Джон усети, че е изтърсил глупост. „Ей че го каза! — хилеше се Глигор. — Не, не е Змията. Това е киборгът Ремзи, по паспорт Емануил.“ И обясни, че негов познат хирург, на име Мартин, пробвал върху тоя циганин да присажда невроинтерфейси, стандартни модели, китайски. „Всичко — разказваше технолъгът — се получи точно, куплунгът се прихвана, мангалът идваше тук да си обучава киберрефлексите. И изведнъж един ден — фрас, вратата се троши с пантите, влизат маскирани ченгета и ме закопчават за съучастие. Оказа се, че тая гад Ремзи докопал някакъв бандитски емулатор, който се връзвал направо към невроинтерфейса и се пъхал вместо кредитна карта в банкомата. Номерата му ги давал друг съучастник, който в Холандия краквал бензинови колонки с електронно плащане. Мен искаха да ме изкарат член на бандата, заради невроинтерфейса, те следили Ремзи как идва тук за тренировки на рефлексите… После разбраха, че нямам нищо общо, но тръгнаха да обръщат тук всичко с главата надолу. Аз обаче се обадих на Пуяка и той им обясни, че са сбъркали…“ „Кой пуяк?“ — попита Балабан. „Олигархът. Ние тук сме под негова шапка.“ „И с какви услуги му се отплащате?“ „А, нищо особено, чат-пат нещо ако трябва да се кракне, нали неговите хора държат трафика на кракнат фирмуер. И освен това уредих двама от бригадирите му, да им присади Мартин неврокуплунзи. Искаш ли и на тебе да ти бодне един?“ „А колко взема?“ „Пет стотака в единици ГМГ.“ „Какво ГМГ?“ — не разбра Джон. „Голям митичен гущер — обясни му Балабан. — Така викат тук на вашия долар.“ „Ей, че това е без пари бе! В Армадильо дерат по двайсет бона!“ „Без пари, ама Мартин го прави в мазето на моргата, там държат някаква бракувана апаратура за неврохирургия“ — уточни технолъгът. „Знаеш ли — размисли се Балабан, — ще взема да мина някой ден през мазето на моргата. Офертата я бива…“ Джон погледна часовника си и напомни, че трябва да тръгват, иначе пак ще изпуснат редактора. Двамата си взеха довиждане с Глигор, благодариха му още веднъж и напуснаха царството на високите технолъгии.