Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Балабан се вмъкна през отворената врата и махна на Джон да идва също. Джон го последва и се озова сякаш в самото царство на електронния хаос. До стените бяха наредени широки дървени маси, отрупани с каква ли не техника — компютри, осцилоскопи, разни платки и множество други прибори, повечето със свалени капаци или направо разглобени. Под масите, в кашони от телевизори, лежаха още купища платки и устройства; на стените пък бяха закачени платна от стиропор, върху които хаотично бяха забучени с крачетата чипове от всякакъв калибър. Миришеше на колофон и на изгорял бакелит — и тези две миризми припомниха на Джон времето, когато като ученик се мотаеше в работилницата на един съсед в Чикаго.

Междувременно Балабан и домакинът — кокалест трийсетинагодишен мъж с грубо червендалесто лице и едри неравни зъби — се ръкостискаха юнашки и се млатеха по раменете: „Как я караме, Глигоре?“ „Биваме, Балабане, биваме!“ — отговаряше гръмогласно домакинът. „А! Да ти представя нашия мениджър, Джон Сидорчук. Джон, това е Григор, мой приятел от младите години и пръв електронен технолъг на републиката…“ Джон стисна ръката на Григор. Вече не го учуди характерното тукашно звучене на думата „технолог“. Явно, помисли си, тук древногръцкото понятие за логос се е трансформирало в лъгос… „Какви ги работиш, Глигоаре?“ — разпитваше Балабан. В неговата уста името на приятеля му ставаше ту Глигор, ту Грегоар, ту Глигоар. „Запушвам — отговори технолъгът — дупките на световния технолъгичен фронт. Ето, сега защитата на някакви плейърчета свалям…“ „Интересно, интересно! Знаеш ли за какво идвам? Тук на моя мениджър са му вкарали някакъв ляв софт в мобилника. Ще можеш ли да го оправиш?“

Глигоар взе мобилника в грубата си мазолеста длан, отвори го, поцъка с език, вкара в куплунга му една екзотична човка, съедини я с разглобения компютър на масата и включи един също разглобен монитор. Започна някакви манипулации с клавиатурата. По екрана се заотваряха и заизчезваха менюта и списъци. „Това е модел… какъв? Аха! — мърмореше си под носа технолъгът. — Сега ще намерим оригиналната версия… сваляме старата, качваме новата…“ На екрана бавно пълзяха някакви индикатори за прогрес. „Вашият промшпионаж ли е подменил софта, или някой друг?“ — попита технолъгът. „Кой го знае. Може и да са тукашни мушмороци. Да не си я разработвал ти кръпката за нулиране на ключа? Я си спомни…“ „Не, не съм. Но има едни юнаци в ИХСТБ, там правят какво ли не.“ „ИХСТБ?“ — повтори въпросително Балабан. „Да, там имат много добри кракери. Може те да са преправили софта…“ Червеното на индикатора стигна до края, компютърът бипна. Глигоар разкачи куплунга и включи апарата. „Имаш ли с какво да му прослушаш ефира?“ — попита. Балабан извади от джоба си странната платка със залепени към нея с изолационна лента батерии. Глигоар набра от мобилника някакъв номер — на неговия телефон в стаята явно, защото той звънна. Технолъгът хвана по една слушалка във всяка ръка: „Ало. Проба, едно, две… Балабане, как е при теб?“ Балабан погледна сменящите се червени цифри върху малкото дисплейче на платката, натисна два-три пъти бутоните под нея: „Чакай… Ето го, сканира го. Ключът не е нулев. Нормален си е… И сигналът е измешан. Не може да се слуша пряко.“ „А непряко?“ — намеси се Джон. „Непряко може всичко. Например Търтея да кихне зелено на мобилния оператор и да ти получи всичкия трафик на запис. Без този, който е кодиран с външен ключ, естествено… Киркорий, а смени ли защитния чип?“ „Нямам такъв — каза технолъгът. — Впрочем… Чакай.“ Той измъкна единия кашон, зарови се в боклука вътре и не след дълго се изправи с платка от мобилник в зъбите. Включи поялника, отлепи единия чип, върза го за някакъв тестер към компютъра, удовлетворително изхъмка, после взе апарата на Джон и размени двата чипа. Повторната проба се оказа също успешна.