Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Нито пък аз — обади се Нъли. — Според мен трябва да продължим.
— Чудя се какво ли стана с нашия човек — каза Харкорт. — Така изхвърча, сякаш видя адът да се разтваря.
— Сигурно продължава да тича — каза Нъли. — Този път може наистина да избяга.
— Орк! — изкрещя папагалът.
— Не можем повече да останем тук — каза абатът.
— Мисля, че не трябва да оставаме. Налага се да потърсим някое място, където да прекараме нощта, място, където да можем да се защитим. Какво ще правим с тази птица? Какво ще стане с нея, ако стопанинът и не се върне?
— Ще я пуснем — каза Йоланда. — Не можем да я оставим да умре от глад в клетката.
И без повече приказки отиде до воденицата, покатери се до клетката и я отвори. Папагалът излезе и започна да си мърмори. Йоланда слезе на земята.
— Той може да се грижи за себе си — каза тя. — Ще си намира семена и плодове за храна.
— Орк — изкряска папагалът.
— Красива птица — каза абатът. — По-красива дори от нашите пауни.
Папагалът подхвръкна и се стрелна към него. Стреснат, абатът се наведе, но птицата кацна на рамото му и изкряска:
— Богдаблагословидушатами! Богдаблагословидушатами! Богдаблагословидушатами!
— Нали го казвал само когато бил с главата надолу — отбеляза развеселен Харкорт.
— Объркан е от светостта на нашия приятел абата — каза Нъли.
Абатът обърна глава към папагала, а той тракна игриво с човка и без малко да го клъвне по носа.
— Твое преподобие — каза Йоланда, — той се привърза към теб. Признава те като единствения доброжелателен човек сред нас.
— Дъще — отвърна строго абатът, — ще ти бъда благодарен, ако не злословиш по мой адрес.
Откъм гъстите храсти се чу шумолене. Всички се обърнаха и видяха тялото да се носи във въздуха. Беше отпуснато, безжизнено, ръцете се размахваха, коленете подскачаха, главата се полюшваше. Падна тежко на земята и се сплеска. Дългата бяла коса и дългата брада им подсказаха кой е. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв.
Харкорт машинално измъкна меча. В храстите нямаше нищо. Никъде нищо не се виждаше. Клисурата беше безмълвна. В тишината се чу жужене на муха.
— Значи не е успял да избяга — каза Нъли. — Този път не се задоволиха само да го върнат.
В храстите на хълма нещо се засмя гърлено.
ГЛАВА 14
Избягаха на запад, търсейки място, където да се скрият за през нощта.
— Някоя пещера — промълви тежко задъхан абатът, подтичвайки до Харкорт, — купчина камъни, която да защити гърбовете ни. Та при нужда да се браним само отпред.
— Може да не се наложи. Може да не ни преследват — каза Харкорт, въпреки че настръхналите косми на врата му подсказваха противното.
— Но старецът… те го убиха и го хвърлиха в краката ни.
— Може би само като предупреждение. Подчертават, че трябва да се вслушаме в съвета на стария огър.
— Ако зад гърба си имам стена, без значение каква — каза абатът, — ще се справя с цяла армия огри.
— Млъкни — сряза го Нъли. — Запази силите си за ходенето. Нали Йоланда отиде напред да проучи. Все ще намери нещо подходящо.
Гората ставаше все по-гъста: огромните величествени дървета закриваха небето, закриваха света. Вървяха в мрачна тишина. Не се чуваха птички, не се виждаха никакви животинки. Папагалът стоеше прегърбен на рамото на абата, очевидно разстроен от тишината.
„Лош късмет, че Злото ни откри толкова скоро“ — каза си Харкорт. Беше се надявал, че като вървят на юг от римския път, ще стигнат до катедралата и може би дори отвъд нея, без Злото да разбере за тях. Но сега си даваше ясна сметка, че е било глупаво да разчита на това. Все пак трябваше по някакъв начин да се освободят от своите преследвачи. Досега не ги бяха видели, но Харкорт беше сигурен, че са по следите им. Нали бяха около клисурата на стареца и ги бяха изучавали като в засада. Защото ако казаното от стария огър беше вярно, Злото знаеше за тях много преди идването им в клисурата.
— Струва ми се, че сбъркахме, като не останахме да направим прилично погребение на стареца — каза абатът.
— Нямахме време за такива пародии — възрази Нъли. — Какво можеш да направиш за умрял човек. — Направих всичко, каквото можах — каза абатът.
— Само ни загуби времето за мърморене и правене на кабалистични знаци — сряза го Нъли.
— Знаеш много добре, че не са кабалистични знаци.
— Млъкнете и двамата! — извика Харкорт. — Стига сте се карали.
Оставаше повече от час до залез слънце, но в гората вече притъмняваше и докато доскоро беше съвсем тихо, сега започна силно да духа. Големите дървета стенеха под напора на вятъра, във въздуха се носеха листа и клонки.