Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Върви, господарю. Страхувам се, че полунощ наближава. ТремалНаик едва успя да сподави вика си на ужас и се хвърли напред, като се клатушкаше, сякаш бе пиян, и се опираше о стените. Бе изоставил всякаква предпазливост, движеше се бързо, на скокове, със стиснати юмруци и широко разтворени очи, в плен на крайна нервна възбуда. Не чуваше дори гласа на Камамури, който го молеше да обуздае порива си. За щастие, грохотът на гръмотевиците отекваше все още под мрачните сводове и заглушаваше шума на техните стъпки.
Изведнъж ловецът се удари в някакъв остър предмет, който проби дрехата му и докосна плътта му. Той рязко спря и се огдръпна.
— Кой е там? — попита с писклив глас, като вдигна големия си нож.
— Какво откри? — попита махаратът, който избута тигъра напред.
— Има някой пред нас, Камамури. Внимавай!
— Някоя сянка ли мярна?
— Не, бодна ме копие, за малко не ме рани в гърдите.
— И все пак Дарма не дава признаци на безпокойство.
— Да съм се излъгал? Не е възможно.
— Ще се връщаме ли?
— Никога. Делят ни минути от полунощ. Напред, Камамури! Опита се да тръгне и почувствува същия остър връх да се забива в месата му. Изруга глухо и протегна дясната си ръка; напипа неподвижно копие на височината на гърдите си. Опита се да го изтегли, но то не помръдна.
— Какво значи това? — учудено възкликна ТремалНаик.
— Откри ли нещо, господарю? — попита Камамури.
— Едно копие, зазидано в стената; ще го заобиколим.
Сви на дясно и след няколко крачки се натъкна на второ копие, също неподвижно Беше крайно изненадан „Може би това е нЯкаква Защитна система или инструмент за мъчения“ — помисли си и се обърна. се да потърси изход наляво. Продължи известно време, и удари главата си в снишаващия се свод и постави крак на едно стъпало. Продължи да слиза надолу, после спря, защото ръката на Камамури стисна силно неговата.
— Чуваш ли, господарю?. — попита го махаратът. Да, чувам — отвърна Тихо ТремалНаик.
— Какъв е този шепот?
— Още не знам, мълчи и слушай.
Наостриха уши и спряха дишането си. Странно: над главите им нещо клокочеше, а ехото на галерията го повтаряше. Миг след това под свода се появи леко осветен диск, който почти веднага изгасна. Зад него се чу силен гътен.
Камамури и ТремалНаик бяха обзети от силно безпокойство и хванаха пистолетите си. Минаха няколко минути, после дискът отново се появи и пак изчезна, последван от тайнствения тътен.
— Разбираш ли нещо? — попита махаратът.
— Мисля, че да — отвърна ТремалНаик. — Този шум на клокочеща вода говори за наличието на вода. Може би над главите ни тече река.
А този диск, който се появява и изчезва?
— Може би е стъклена или кварцова леща, в която се отразяват светкавиците отвън, а тътнежът е ехото на гръмотевиците. Но каквото и да е, връщане назад няма! Полунощ наближава.
— Намираме се в ужасно място, господарю. Треперя като лист. Този мрак и гази тишина ме плашат.
— Дарма спокоен ли е?
— Да.
— Това е знак, че неприятелят все още е далеч. Да вървим. Тръгнаха отново сред тъмнината и влагата, като се изкачваха и слизаха, удряйки често главите си в ниските сводове. Минаха така още десет минути, дълги като десет часа. Двамата ловци вече сметнаха, че са поели по грешен път и се канеха да се върнат, когато изведнъж и двамата видяха посред галерията висок пламък. До него ТремалНаик забеляза един полугол индиец, опрян на късо копие, чийто горен край изобразяваше тайнствената змия. От устните на ТремалНаик излезе въздишка на облекчение.
— Най-после! — прошепна. — Страхувах се, че съм навлязъл в необитаема пещера. Камамури, внимавай!
— Враг ли е насреща ни?
— Да. един тхуг, който ни препречва пътя. Страхувам се, че трябва да го убием.
— Не можем ли да го избегнем?
— Само ако се върнем назад, но ТремалНаик ще върви напред
— Ще вдигнем шум, той ще викне и всички ще се нахвърлят отгоре ни.
— Този човек е с гръб към нас, а Дарма стъпва леко.
— Внимавай, господарю!
— Решен съм на всичко, дори да се бия с хиляди.
Наведе се над тигъра, който озъбен, гледаше свирепо индиеца.
— Виж този човек, Дарма — каза ТремалНаик. Тигърът глухо изръмжа.
— Иди и го разкъсай, приятелю.
Дарма погледна господаря си, после индиеца. Очите му се разтвориха и сякаш пламнаха. Бе разбрал какво иска от него господарят му. Снижи се и корема му опря до земята, погледна още един път ТремалНаик, който му сочеше индиеца, и се отдалечи безшумно, като бавно размахваше опашка, подобно на ядосана котка. Индиецът с гръб към огъня не беше чул и видял нищо. Човек би казал, че дремеше, опрян на копието си.