По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— А водите продължават да се надигат — рече Хари.
— И ураганът няма намерение да спре — добави Джордж.
Сред четиримата мъже настъпи мълчание, нарушавано само от рева на пороите и грохота на гръмотевиците. Джон се оглеждаше наоколо си, като насочваше светлината на лампата във всички посоки. Изглежда търсеше нещо.
— Има наблизо една скала, която се издига на няколко метра и ми се струва, че стига до свода на пещерата — рече накрая. — Да се изкачим на нея и да чакаме водите да се оттеглят или да ни издавят. Да побързаме, приятели, може би ще спасим кожите си.
Наистина, от дясната им страна, почти до брега на блатото, се издигаше една не особено голяма скала, но достатъчно широка на върха, за да побере малката група. Ако пълноводието продължеше, тя би трябвало да бъде залята последна, така че четиримата бегълци и малката индианка можеха да хранят все още някаква надежда да се спасят, както бе казал Джон.
Метнаха пътните си чанти и оръжието на гърба си, преминаха през четири-пет дълбоки пукнатини, в дъното на които клокочеше тъмна, мастилена вода, и бързо почнаха да се катерят по стръмната скала, като си помагаха един-друг.
Както съветникът си беше представил, върхът, сякаш отсечен от брадвата на великан, почти докосваше свода на пещерата и бе достатъчно широк, за да приеме всички, макар и малко нагъсто.
— Ето нашият лагер — рече Хари, който не бе загубил напълно доброто си настроение. — Колко жалко че не може човек да запуши или да си запали огън, за да се изсуши.
— И да изпече нашия свински бут, който вече не виждам да виси на гърба на брат ти — добави Джон.
— Хвърлих го докато прекосявахме Мъртво море — каза младият трапер. — Никой нямаше да го яде суров, така че беше излишно да го пазя.
— Постъпил си лекомислено — каза Червен Облак. — Когато гладът свие стомаха ти, и суровото месо е вкусно. Знаете ли, че нито сме обядвали, нито вечеряли?
— Досега не съм имал време да забележа, а ако смятате за необходимо, можете да потърсите бута на дъното на Мъртво море. Тук каймани няма.
Вождът на Гарваните направи някаква гримаса без да отрони дума и се притисна до Минехаха, която трепереше от студ и тракаше със белите си зъбки, като младо куче от прерията.
Междувременно водата продължаваше да се издига с обезпокоителна бързина. Блатото, което нямаше къде да се оттече, сега поемаше всички вади и порои, изпратени му от урагана, бушуващ в прерията. От всички страни нахлуваше вода, дори от сводовете капеха едри капки, които звучно се разбиваха в скалата.
Скалите, които заобикаляха блатото, бързо изчезваха под водата. Брегът откъм галерията на мината трябваше отдавна да е залят. Ако ураганът не престанеше скоро, имаше опасност цялата пещера да бъде потопена.
Четиримата нещастници и малката индианка, притиснати един към друг и непрестанно мокрени от капките, падащи над тях, гледаха с ужас постоянното увеличение на водите и в себе си се питаха как ли ще свърши това премеждие. Да умреш с лице към слънцето, в една яростна битка сред зеленината на прерията и лютивия дим на барута е красива смърт, но да свършиш под земята, в тъмнината, без възможност за борба, нищо да не зависи от теб, не се нравеше дори на малката и бойка Минехаха. Повече от час Джон и двамата трапери, иначе тъй разговорливи, не си размениха нито дума. Всички бяха втренчили поглед във водата и — трябва да кажем — бяха доста уплашени, за да споделят мислите си . Червен Облак пръв наруши дългото мълчание.
— Не ви ли се струва, че се задушаваме? — каза след като опита безуспешно да издуе широкия си гръден кош.
— Вярно — каза Хари. — От известно време дишам зле. Не е ли това гризу, Джон?
— Не — отвърна съветникът.
— Тогава как си обясняваш тази работа? Великанът се двоумеше да отговори.
— Кажи нещо, приятелю — настоя Хари.
— Виж лампата — отговори накрая Джон. — Пламъкът й е чист, както преди.
— Да не би да свършва олиото?
— Имаме още за няколко часа.
— Хм…излиза, че лампата диша зле, като нас — каза Джон.
— Ти беше прав — отвърна Джон. — Въздухът намалява за всички ни и скоро съвсем ще ни липсва, ако водата продължава да се надига.
— А галерията със змиите? — попита Хари.
— Ще бъде залята, поне в предната си част.
— Дали ще умрем от задушаване?
— Всичко зависи от урагана.
— Да опитаме да направим нещо, Джон.
— Какво друго, освен невъзможното?
— Вярваш ли, че змиите са още в прохода?
— Минали са нагоре, но не са го напуснали. Докато не настъпи затишие, няма да се върнат в прерията, в това съм сигурен.
— По-добре да бяхме загинали в бой със сиусите в Ларамските планини, редом с полковника и нашите другари.