Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 39 40 41 42 43 44 45 46 47 ... 84
Перейти на страницу:

Джон се изправи и разтвори мускулестите си ръце.

— От смъртта ли те е страх? Може би ще дойде, но по правило човек не трябва да се отчайва никога. Много ми е минало през главата и както виждаш още съм жив.

— Да, но вече въздухът започва да липсва.

— Дишай наполовина.

— Какъв необикновен човек си! — възкликна Джордж. — Кой знае, може би след още двадесет години скитане из прерията да започнем да ти приличаме.

— Е да, още сте много млади — каза съветникът и разтвори уста, за да поеме колкото се може повече кислород. — Имайте малко търпение, дявол да го вземе! В края на краищата, още не сме умрели.

— Скоро ще умрем — каза Червен Облак с глух глас.

— Още никой не ви е казал това — отвърна кисело Джон.

— Момичето диша зле.

— Да върви по дяволите! То принадлежи към расата, която искаше да ни изтреби.

— Още е дете.

— А може би пепелянка.

Червен Облак направи неимоверно усилие да не се издаде. В друг случай може би щеше да се нахвърли с жестокостта на сива мечка. Прехапа устни и не каза повече дума.

Джон не сваляше очи от лампата, за да види дали пламъкът намалява. От гърдите му се изтръгна вик:

— Съживява се!

— Кой? — попитаха в един глас двамата трапери.

— Пламъкът.

— А водата?

— Повече не се увеличава — добави Червен Облак, който се бе навел над Мъртво море.

— И гръмотевиците престанаха, както и ревът на пороите — каза Джордж. — Дали щастието ни се усмихва отново?

Съветникът се довлече до ръба на скалата и пусна лампата надолу.

— Пламъкът не намалява — каза с радостен трепет в гласа. — Това ще рече, че наводнението е престанало, или някъде е станало срутване и е започнал да навлиза въздух.

— Поне няма да умрем от задушаване — каза Хари.

— Ако не се издавим — отвърна съветникът. — Ураганът може отново да забушува и да изпрати толкова вода, че да превърне Мъртво море в истинска гробница. Но засега сме доволни, че можем да дишаме.

— Или, че можем да продължим агонията си — добави Хари. Джон разтърси рамене, повдигна лампата и погледна свода.

— Виж ти! — каза след кратко мълчание. — Над главите ни е имало срутване. От къде ли иде този въздух? Дали проходът не се е отпушил? Ако змиите са си отишли, ще се измъкнем през онази страна, преди тук да се случи някое ужасно нещастие.

— Първо трябва да сме съвсем сигурни, че са си отишли — каза Хари.

— Ще изпратим някой да разузнае.

— В онази дупка, пълна с отровни змии!… Бррр!… Кой ще отиде?

— Аз — отговори спокойно съветникът.

— А ако гадовете са още там?

— Ще се хвърля отново във водата и понеже гърмящите змии не са змиорки, ще ме оставят на мира.

— А вие, златотърсачо, който сте имали работа с всички змии в Сиера Ескалада, не изпитвате ли желание да спестите тази разходка на нашия приятел? — попита Хари Червен Облак, който се преструваше на глух.

— Аз отивам само там, където знам, че мога да намеря златни мини — отвърна сухо индианецът и добави след миг: — А трябва и да бдя над Малката.

— Толкова ли ви интересува това момиче?

— Обичам го сякаш е плът от моята плът.

— Това не ме учудва, защото изглежда във вените ви тече доста индианска кръв — каза Джон.

— Никога не съм пресмятал каква част от моята кръв дължа на белите и каква на индианците, защото за мен е било по-важно, че е кръвта на моите родители.

— Вярвам ви — каза Хари.

— Стига, приятели! — каза Джон. — С приказки няма да си възвърнем свободата. Аз отивам, но ще трябва да взема лампата с мен.

— Вече не ни е страх от мрака — отвърна Джордж.

— Помогнете ми да сляза, скалата е много грапава и бих могъл да падна заедно с лампата.

Хари отвори торбата си и извади от там ласото — едно яко въженце, което свършваше с железна халка.

— Хвани се за него — каза.

Съветникът огледа за последен път водата, взе в лявата си ръка лампата, стисна със зъби големия си американски нож и като държеше с дясната ласото, леко го спусна по скалистата повърхност и се потопи бавно. Другарите му го видяха първо да прави полукръг, като че ли се опитваше да се ориентира, после да се отдалечава в посока на прохода и да изчезва заедно със светлината, която го заобикаляше.

— Навлезе — каза Хари на брат си. — Смел е, пустият му дявол.

— Стига да не го нападнат ония проклети змии, защото никой не ще го спаси — отвърна Джордж.

Бяха се надвесили над скалата и напрегнато очакваха да видят отново светлината на лампата. Червен Облак и Минехаха също бяха напуснали мястото си и явно се вълнуваха.

По едно време сред рева на пороите отекна мощният глас на великана:

1 ... 39 40 41 42 43 44 45 46 47 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)