Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
— Според мен ще се изнесем със самолет. Сигурно си си дал сметка, че вече нямаш шансове в този страна, и бързаш да се махнеш.
— Наистина си добра. Поставяш нови стандарти за остър ум.
— А ти поставяш нови стандарти за неудачник.
Той замълча за момент, сетне продължи, сякаш не я е чул:
— Противниците ми ще изправят другите деца срещу мен. Ти ги познаваш. Знаеш слабостите им. Ще ме съветваш как да се справям с тях.
— За нищо на света.
— Ще работим като екип. Аз съм симпатяга. Накрая ще започнеш да ме харесваш.
— О, сигурно. Как бих могла да не те харесам.
— Сега за посланието. Написала си го за Бийн, нали?
— Какво послание?
— Затова не вярваш, че е мъртъв.
— Вярвам, че е мъртъв — настоя тя, но си даде сметка, че колебанието й по-рано я е издало.
— А може би се чудиш — ако е получил посланието, преди да го убият, защо беше нужно толкова време след смъртта му, за да излезе в новините? Отговорът се налага от само себе си. Някой друг го е получил. Някой друг го е разгадал. Това вече сериозно ме дразни. Добре, не ми казвай какво гласеше посланието. Ще го разкодирам сам. Сигурно не е толкова трудно.
— Фасулска работа е. Все пак бях достатъчно глупава, за да попадна в ръцете ти. Всъщност толкова глупава, че на никого не съм изпращала послание.
— Надявам се обаче, че когато го разкодирам, ще спреш да се държиш с такова пренебрежение към мен. Защото тогава ще се наложи да те спукам от бой.
— Прав беше. Голям си чаровник.
След петнайсет минути вече летяха на югоизток с малък самолет. За размера си летателният апарат беше доста луксозен и Петра се дочуди дали не е на някого от разузнавателните служби, на висш военен или някой престъпен бос. А може би на трите едновременно.
Искаше да наблюдава Ахил, лицето му, жестовете му. Но не желаеше той да забележи, че проявява интерес към него. Затова се загледа през прозореца и се замисли дали не постъпва точно както бе направил мъртвият психолог — да гледа встрани, за да избегне да види истината в очите.
Чу се сигнал; че могат да разкопчаят коланите. Петра стана и отиде в тоалетната. Помещението беше малко, но удобно в сравнение с тоалетните на транспортните самолети. Имаше кърпи и истински сапун.
Петра старателно избърса кръвта и частиците плът от дрехите си, доколкото можеше. Нямаше с какво да се преоблече, но поне премахна видимите парченца. Когато свърши, кърпата беше толкова мръсна, че тя я хвърли и взе друга, за да почисти лицето и ръцете си. Търка ги, докато кожата й се зачерви и започна да я щипе, но трябваше да премахне и най-малките следи. Дори насапуниса косата си и я изми, доколкото можеше, над малката мивка. С мъка я изплакна, като си поливаше с чаша.
Замисли се, че последното, което психологът чу, преди да умре, бяха натякванията й колко е глупав и неспособен да свърши работата, за която са го изпратили. Наистина, имаше право и смъртта му го доказа, но това не променяше факта, че колкото и порочни да са били мотивите му, той щеше да я спаси от Ахил. Бе жертвал живота си за това, колкото и зле планирано да беше всичко. Спасяването на другите бе минало успешно, макар че и тези операции вероятно бяха организирани толкова калпаво. Въпрос на късмет. Всеки бе допуснал някаква глупава грешка. Петра постъпваше глупаво, като дразнеше хората, имащи власт над нея. Нервираше ги. Предизвикваше ги да я накажат. Правеше го, макар да знаеше, че е глупаво. А не е ли още по-голяма глупост да правиш нещо, за което знаеш, че е глупаво?
Как я беше нарекъл? Неблагодарно дете.
Да, така си беше.
Колкото и гузна да се чувстваше за смъртта му, колкото и голям да беше ужасът й от станалото, колкото и да се боеше от Ахил, колкото и самотна да се беше чувствала през последните няколко седмици, тя не заплака. Защото имаше по-силно чувство от тези. Петра не спираше да си блъска ума как би могла да изпрати послание на някого, за да съобщи къде се намира. Веднъж бе успяла, можеше да го стори пак, нали? Можеше да се чувства кофти, можеше да се чувства жалка, можеше да преживява силен шок, но за нищо на света нямаше да се огъне пред Ахил.
Самолетът внезапно се разтресе и тя се блъсна в тоалетната чиния. За малко да падне (не че в помещението имаше място да паднеш), но не можеше да се изправи, защото самолетът се спусна рязко. Задъха се, защото обогатеният на кислород въздух се смени с по-рядък и студен от горните слоеве на атмосферата.
Имаше пробойна. Бяха ги улучили.
И въпреки силната си воля за живот Петра си помисли: „Хубаво. Нека да убият Ахил независимо кой е на самолета. Това ще е голям подарък за човечеството.“
Самолетът обаче се стабилизира и въздухът отново стана годен за дишане, преди Петра да изгуби съзнание. Навярно не летяха твърде високо.