За честта на брата

— Лейди Съдли предложи — каза Доминик, когато двете жени приключиха с взаимните поздрави — да ни позволи да пътуваме със семейството й, когато тръгнат за Лондон в края на тази седмица. — Засмя се леко. — Това ще спести на уморените ни крака остатъка от пътуването ни.

— Как е глезенът ти днес? — запита Абигейл.

— Глезенът? — обади се лейди Съдли, преди Доминик да успее да отговори.

Той си пожела Абигейл да не беше задавала въпроса точно сега. Но после отпусна рамене, освобождавайки ги от досегашната им скованост. И отвърна тихо:

— Нараних го, когато корабът потъна.

— И състоянието му се е влошило, когато сте спасили моите неразумни деца. — Лейди Съдли потупа с пръст устните си, добавяйки: — Ще наредя да ви донесат няколко от любимите бастуни на лорд Съдли. Така ще можете да използвате някой от тях, когато се присъедините към нас в трапезарията за закуска.

— Благодаря ви, милейди. — Той разпозна в думите й заповед, каквото всъщност си бяха. — Оценявам безкрайната ви любезност.

— Както казах, ние сме ви задължени. — Тя се отправи към вратата, отвори я и прибави: — Питките на нашия готвач са най-вкусни, когато се ядат още горещи.

Доминик едва сдържа смеха си, докато лейди Съдли затвори вратата и стъпките й заглъхнаха, отдалечавайки се по коридора. Седна и смръщи чело. Досега беше крепил тежестта на цялото си тяло върху крака със здравия глезен.

— Гордостта няма да ти позволи да го излекуваш — каза Абигейл, скръстила ръце пред него.

— Не ме укорявай, скъпа.

— Защо? Ти не си скъпеше времето да ми напомняш за недостатъците ми всеки път, щом направех нещо, което според тебе беше глупаво.

Тя отиде към легена и намокри една кърпа. Водата вече не беше топла, но дори хладният компрес можеше да облекчи подутината. Абигейл коленичи и омота кърпата около глезена, който още представяше пред окото смесица от зловещи цветове.

— Но ти беше достатъчно глупава да не ме предупредиш на кораба.

Той положи ръка върху нейната, за да задържи кърпата на място.

Абигейл вдигна очи към него.

— Тогава беше мой враг.

— Бях?

— Не се опитвай да ме подвеждаш заради една проста дума — изправи се тя.

— Липсваше ми снощи, скъпа — промърмори той. — Вече свикнах да слушам нежното ти дишане през нощта, а на сутринта да открия красивото ти лице толкова близо до мене и да те събуждам с целувка.

— И на мене ми липсваше това.

— Наистина ли?

Не беше допускал, че Абигейл може да каже такова нещо. Мислеше, че пак ще го скастри, както правеше винаги, щом той намекнеше, че огънят, който го изгаря, пламти и у нея.

— Да.

И пръстите му нежно докоснаха лицето му.

Кърпата се свлече със странен звук на пода, докато той се изправяше, за да обвие ръце около стройната й фигура. Нежният й стон, когато устните му намериха нейните, го разтърси с жесток пристъп на непоносим копнеж. Той я притисна към себе си и целувката му стана по-дълбока, искаше му се да притежава всяка частица от топлото й, трепетно същество. Жив пламък се разля из него, когато я притисна нежно и настоятелно към себе си, приканвайки я да се отдаде на копнежа, който изгаряше и двамата. Когато езикът й докосна неговия, прободе го внезапна тръпка на екстаз. Тя го предизвикваше, караше го да освободи юздите на желанията си.