Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Тъкмо възнамеряваше да легне на пода, когато чу пронизителен вик. Скочи изплашен. Междувременно очите му бяха свикнали с тъмнината и видя, че Кет е седнала в леглото. Дамиан се приближи, но тя не виждаше него, а някакъв непознат демон, нападнал я в среднощния й кошмар.
— Не! — изкрещя тя, а цялото й тяло се тресеше. — Не! — Младата жена вдигна ръка, сякаш за да се защити от невидима опасност. — Не, не, никога!
— Госпожице…
Чувайки гласа му, тя се обърна към Дамиан и започна да удря с юмруци по гърдите му. Мъжът здраво стисна китките й.
— Госпожице, събудете се! Сънувахте кошмар. Нищо не ви заплашва.
Тя отчаяно поклати глава.
— Той идва! Това е той! Изпратил е мъже, толкова много мъже. Но той ги следва пеш, сигурна съм. Не сте виждали лицето му, когато…
Неочаквано Кет се хвърли в обятията му. Въпреки банята в крепостния ров, косата й все още ухаеше на розова вода, а кожата — на лавандула. Колко нежна бе на допир и колко ранимо бе сгушеното на гърдите му полуголо момиче. Обзе го непознато желание. Тази девойка бе негова годеница, той можеше да сложи край на играта на криеница, да я избави от страха от Дьо Ла Вил и да избързат с първата брачна нощ.
„Не!“ — възпря се той, стискайки зъби, за да обуздае желанието си. Ако я вземеше сега, гола и трепереща, лежаща безпомощна в ръцете му, по нищо нямаше да се различава от мъжа, от когото я бе избавил.
Въздишайки, пое сладкия дъх на косата й и нежно я разтърси.
— Всичко свърши — внимателно се опитваше да я събуди. — Дьо Ла Вил никога няма да ви има. Сега сте в безопасност. Това бе само сън.
— Сън? — Дамиан усети как момичето в ръцете му се овладява. То се опитваше да види лицето му, но сега бяха изгаснали и последните въгленчета от жаравата в огнището.
Усети как страхът й отново расте и се опита да я успокои:
— Всичко е наред. Нищо няма да ви сторя. Не се страхувайте.
— От вас не се страхувам — излъга тя.
Все още здраво я държеше в ръцете си и мускулите му странно се отпускаха. Кет позволи на мъжа да притисне главата й към гърдите си.
— Спете — прошепна той, галейки косата й. — Нищо не може да ви се случи. — Брадичката му докосваше главата й и Дамиан продължи да я гали, докато треперенето й отшумя.
Няколко минути по-късно за негова най-голяма изненада тя заспа. Разбра го по дълбокото, равномерно дишане. А той? Тихо простена. Да, утрешният ден действително ще е интересен. И истинско мъчение…
Още преди напълно да се е събудила, Кет усети втвърдената кал, която лепнеше по нея, а обонянието й долавяше неприятната миризма на слузести водни растения.
Но… бе се случило още нещо. Без да отваря очи, тя прехвърли през ума си събитията от изтеклата нощ, знаейки че е наблюдавана.
О, тази нощ! Кошмарите бяха се смесили с действителността. Навярно сънищата бяха толкова ужасни, защото по време на нападението над нейния замък трябваше твърде ожесточено да се бори и не позволи на страха да изплува на повърхността на съзнанието й.
Сега Дьо Ла Вил се бе появил насън, за да я измъчва, както бе сторил с момичето в гората. Но тогава сънищата бяха избледнели и Кет внезапно се бе почувствала защитена и в безопасност. Защото там бе той! Скала в черния прибой, тайна, обгърната в метал. Не, някакъв мъж, приятел, човек от плът и кръв, силни ръце, които я обгръщаха.
И тя допусна това. Тя, Катрин дьо Монтрен с цялата си прословута храброст. Кошмарите я бяха изтерзали и тя се бе оставила в ръцете на един непознат, за да търси утеха.
А сега усещаше погледа му. Отвори очи. Наистина, той седеше срещу нея. Дори и да бе свалял ризницата си през изтеклата нощ, сега отново бе с нея. Шлемът скриваше лицето, а дългата, черна наметка отново висеше на раменете му. Седеше на един стол, на по-малко от пет крачки, поставил обутия си в ботуш крак върху едното коляно.
Както и предполагаше, непознатият я наблюдаваше, без да откъсва очи от нея. Едва сега забеляза, че е отхвърлила настрани всички завивки, изцапаната със засъхнала кал нощница бе в окаяно състояние — отчасти разкъсана, отчасти полепнала по тялото й, разголвайки краката и гърдите й. Стори й се, че рицарят я гледа развеселен и внезапно се разгневи. Е, добре, измъчвана от кошмари му бе позволила да я прегърне. Но вината бе негова! Той я бе довел и принудил да остане в тази колиба. И среднощната случка не му даваше право сега да я зяпа иронично. Кет тихо изруга и притегли една вълча кожа върху себе си. След това предизвикателно вирна брадичка.