Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Всичко вървеше много бързо под прякото ръководство на инженера, който сам въртеше чука и мистрията. Сайръс Смит отбираше от всяка работа и сам даваше по този начин пример на умните си и усърдни другари. Работеха с вяра — Пенкроф, вечно с шега на устата, беше ту дърводелец, ту въжар, ту пък зидар и заразяваше всички с доброто си настроение. Той имаше пълна вяра в инженера. Нищо не можеше да го разколебае. Смяташе го способен да се залови с всичко и да го завърши с успех. Въпросът за дрехите и обувките — много важен въпрос, разбира се, — осветлението през дългите зимни нощи, обработването на плодородните части на острова, облагородяването на дивата растителност, всичко му се виждаше проста работа, щом се намесеше Сайръс Смит, и всичко щеше да се нареди, когато му дойдеше времето. Той мечтаеше за канализирани реки, които да улеснят пренасянето на природните богатства, за предстоящото разработване на мините и кариерите, за машините, годни за всякакви промишлени цели, за железници, да, за железници, които положително щяха да покрият един ден с мрежата си остров Линкълн.
Инженерът оставяше Пенкроф да си говори. Той не опровергаваше с нищо преувеличенията на добродушния моряк. Знаеше колко е заразително доверието, усмихваше се и не споменаваше нищо за тревогите, който му вдъхваше понякога бъдещето. И наистина в тая част на Тихия океан, далеч от пътя на корабите, може би никога нямаше да дочакат помощ. И преселниците трябваше да разчитат на себе си, само на себе си, тъй като остров Линкълн се намираше на такова грамадно разстояние от какъвто да било друг бряг, че да се впуснат в морето с някое посредствено корабче, беше трудно и опасно.
Поставиха окончателно стълбата на 28 май. Тя имаше най-малко сто стъпала и беше дълга осемдесет стъпки. Сайръс Смит за щастие беше успял да я раздели надве, като използва една издатина в стената на около четиридесет стъпки на брега. Грижливо изравнена с търнокоп, тази издатина стана нещо като площадка, където закрепиха първата стълба — така люшкането й се намали наполовина и с едно въже можеха да я издигнат чак до Гранитния дом. Долния край на втората стълба вързаха на издатината, а горния — на самата врата. Всъщност Сайръс Смит смяташе да направи по-късно хидравличен асансьор, който щеше да спести на жителите на Гранитния дом всякаква умора и губене на време.
Преселниците бързо свикнаха да се изкачват по стълбата. Те бяха леки и подвижни и Пенкроф, привикнал като моряк да се катери по вантите на реите, успя да ги понаучи. Но той трябваше да учи и Топ. Горкото куче! Със своите четири крака то не беше пригодено за такова упражнение. Но Пенкроф беше толкова усърден учител, че Топ започна да се катери прилично и скоро изкачи стълбата, както правят лесно това събратята му по цирковете. Но понякога, и то доста често, Пенкроф го изкачваше на гърба си и Топ никога не се оплакваше от това.
Всеки ден дописникът и Хърбърт, които бяха станали истински доставчици на колонията, прекарваха по няколко часа в лов. Хърбърт откри към югозападния край на езерото естествено свърталище на зайци, малка росна ливада, осеяна с върби и ароматични треви, които изпълваха въздуха с ухание, като мащерка, мерудия, босилек, чубрица, всички тези уханни треви от рода на устоцветните, които са любима храна на зайците.
Дописникът обърна внимание, че щом храната на зайците е налице, чудно ще бъде, ако няма зайци, и двамата ловци внимателно изследваха ливадата. Хърбърт набра няколко стръка босилек, розмарин, маточина, троскот и т.н., и т.н., които имат най-различни лечебни свойства. И когато по-късно Пенкроф го попита защо са му всички тия треви, момчето отвърна:
— Да се лекуваме. Ако се разболеем, трябва да се церим.
— Защо ще се разболяваме, щом няма лекари на острова — отговори най-сериозно Пенкроф.
Нямаше какво да му се възрази, но момъкът продължи да събира треви, които бяха посрещнати много добре в Гранитния дом.
Тоя ден двамата ловци търсиха добре и стигнаха най-после до истинското свърталище на зайците. Земята там беше надупчена като решето.
Почти веднага стотици дребни животни, приличащи на зайци, се пръснаха на всички страни с такава бързина, че даже и Топ не би могъл да ги настигне. Ловци и куче напразно ги гониха, гризачите лесно им избягаха.
Най-после, след цял час търсене, уловиха четири гризача в леговищата им. Бяха зайци, които много приличат на европейските си събратя и са известни обикновено под името „американски зайци“.
Занесоха лова в Гранитния дом и вечерта го опитаха. Зайците от ливадата не бяха за изхвърляне, защото бяха много вкусни. Прекрасен и вероятно неизчерпаем източник за колонията!