Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
През силните студове Сайръс Смит можеше само да се поздрави, че беше отбил чак до Гранитния дом една струя от водите на езерото Грант. Хваната под ледената повърхност, тя не замръзваше и се събираше през стария проход в малко вирче, което беше издълбано в ъгъла на задния склад, а излишната вода се вливаше през кладенеца в морето.
По това време навън беше много сухо и преселниците, облечени колкото можеше по-добре, решиха да посветят един ден за проучване на югоизточната част на острова между река Благодарност и нос Липа. Това беше грамадна блатиста местност, където можеше да падне добър лов, защото там навярно гъмжеше от водни птици.
Ето защо на 5 юли още в шест часа сутринта, когато едва беше почнало да се зазорява, Сайръс Смит, Джедеон, с лъкове и стрели и с достатъчно храна, напуснаха Гранитния дом, а пръв вървеше Топ, който скачаше весело пред тях.
Тръгнаха по най-прякото, а най-пряко беше да пресекат Благодарност, която тогава беше задръстена с ледени буци.
— Но те не могат да заменят един здрав мост — забеляза основателно дописникът.
И направата на един „здрав“ мост бе набелязана в предстоящата им работа.
Но не бяха изминали и половин миля, когато от един гъсталак се разбяга цяло семейство четириноги, които живееха там, и Топ ги беше разгонил с лаенето си.
— Я! Като че ли са лисици! — възкликна Хърбърт, като ги видя как бягаха, колкото им държаха краката.
Наистина бяха лисици, но много едри лисици, и някак лаеха, което сякаш зачуди много и самия Топ, който спря да ги гони и даде възможност на бързоногите животни да изчезнат.
Кучето имаше право да се чуди, защото не знаеше естествена история. Но лаят на тия лисици със сивкавочервеникава козина, с черна опашка с бяло пискюлче накрая разкри произхода им. И Хърбърт ги нарече, без да се колебае, с истинското им име „диви кучета“.
Хърбърт съжаляваше много, че Топ не успя да хване поне едно от тия месоядни животни.
— Ядат ли се? — попита Пенкроф, който разглеждаше представителите на животинското царство в острова само от тая гледна точка.
— Не — отвърна Хърбърт, — но зоолозите още не са определили дали зеницата на тия лисици е дневна или нощна и не е ли редно те да бъдат причислени към самата кучешка порода.
Сайръс Смит не можа да се сдържи и се усмихна на разсъждението на момчето, което подчертаваше сериозния му ум. А морякът, щом научи, че тия лисици не могат да бъдат причислени към животните, които се ядат, малко искаше да ги знае. Все пак той забеляза, че когато си направи курник в Гранитния дом, добре ще е да вземат мерки срещу вероятните посещения на тия четириноги грабители. Никой не му възрази.
Като заобиколиха нос Останка, преселниците откриха дълъг равен пясъчен бряг, къпан от морските вълни.
Тая част от остров Линкълн беше наистина безплодна и пълна противоположност на целия западен бряг. Това накара дописника да забележи, че ако случаят ги беше захвърлил първо на тоя бряг, те щяха да получат много жалка представа за бъдещото си владение.
— Мисля дори, че нямаше да излезем на брега — отвърна инженерът, — защото морето е дълбоко и няма никаква канара, където човек да се приюти. Пред Гранитния дом имаше поне плитчини, островче, които увеличаваха вероятностите за спасение. Тук — нищо, само пропаст!
— Доста странно е — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя сравнително малък остров има толкова разнообразна повърхнина. Такова разнообразие е присъщо само на по-просторни континенти.
— Имате право, драги Спилет — отвърна Сайръс Смит, — и аз съм със същото впечатление. Намирам, че и изгледът, и природата на този остров са странни. Сякаш в него е събрано разнообразието на цял континент и няма да се зачудя, ако някога е бил континент.
— Как! Континент сред Тихия океан ли! — извика Пенкроф.
— Защо не? — отвърна Сайръс Смит. — Защо Австралия, Нова Ирландия, всичко, което английските географи наричат Австралоазия, заедно с тихоокеанските архипелази да не са образували някога една шеста част на света, голяма колкото Европа или Азия, Африка или двете Америки? Аз мога да допусна, че островите, които се издигат в тоя грамаден океан, са само върховете на потънал вече предисторически континент.
— Както някога Атлантида — забеляза Хърбърт.
— Да, момчето ми… ако тя все пак е съществувала.
— И остров Линкълн да не е бил част от тоя континент? — попита Пенкроф.
— Възможно е — отвърна Сайръс Смит — и така може да се обясни донякъде разнообразието на природните му богатства.