Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Противно на очакванията навътре проходът се разширяваше, така че скоро изследваните можеха да се спускат съвсем изправени. Гранитните стени, изгладени от водата, която бе текла открай време, бяха хлъзгави и трябваше да внимават да не паднат. И преселниците се бяха вързали един за друг с въже, както правят планинарите, когато изкачват стръмни върхове.
Те бяха малко развълнувани, че се спускат така в тия гранитни дълбини, където беше явно, че за първи път стъпваше човешки крак. Не говореха, а си мислеха и не на един от тях трябва да му е минало през ума, че някой чудовищен октопод или някое исполинско главоного можеше да обитава тия подземни пещери, свързани с морето. И трябваше да се спускат предпазливо.
Всъщност Топ вървеше начело на малкия отряд и можеха да се осланят на прозорливостта на кучето, което в случай на опасност на всяка цена би дигнало тревога.
След като се спуснаха стотина стъпки из доста лъкатушен път, Сайръс Смит, който вървеше напред, се спря и другарите му го настигнаха. Мястото, където спряха, беше издълбано така, че образуваше малка пещера. Капки вода капеха от свода й, но не се изцеждаха през гранита. Те бяха просто последните следи от потока, който толкова време беше бучал в тая пещера, и малко влажният въздух не изпускаше никакви неприятни изпарения.
— Е, драги Сайръс — каза тогава Джедеон Спилет, — ето една пещера, която никой не знае и която е добре скрита в тия дълбини, но за съжаление не става за жилище.
— Не можем ли да я разрушим, да я издълбаем, да пробием дупки за въздух и светлина? — попита морякът, който не се съмняваше вече в нищо.
— Да продължим — отвърна Сайръс Смит, — да продължим проучването си. Природата може да ни е спестила по-надолу тоя труд.
Преселниците се бяха спуснали още към петдесет стъпки отвесно, когато някакви далечни звуци, които долитаха от недрата на гранита, приковаха вниманието им. Спряха и се ослушаха. Звуците се носеха през прохода като по звукова тръба и стигаха ясно до ушите им.
— Топ лае! — извика Хърбърт.
— Да — отвърна Пенкроф, — и нашето смело куче лае даже бясно!
— Имаме тояги с железни шипове — каза Сайръс Смит. — Внимавайте и напред!
— Става все по-любопитно! — пошепна Джедеон Спилет на ухото на моряка, а той му кимна утвърдително.
Сайръс Смит и другарите му се спуснаха, за да помогнат на кучето. Лаенето на Топ ставаше все по-ясно и по-ясно. Дали не се беше сборичкал с някое животно, след като бе нарушил спокойствието му? Може да се каже, че без да мислят за опасността, на която се излагаха, преселниците бяха овладени от неудържимо любопитство. Те не се спускаха вече през прохода, а се плъзгаха, тъй да се каже, по стената му и след малко, на шестдесет стъпки по-долу, стигнаха Топ.
Тук проходът завършваше с чудна и просторна пещера. Топ тичаше напред-назад и лаеше бясно. Пенкроф и Наб размахаха факлите и хвърлиха обилна светлина върху всички грапавини на гранита, а в същото време Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт дигнаха тоягите си за всеки случай.
Грамадната пещера беше празна. Преселниците я обходиха от край до край. Не намериха нищо, нито едно животно, никакво живо същество. Топ обаче продължаваше да лае. Никакви ласки, никакво хокане не го накара да млъкне.
— Трябва да има някъде излаз, през който водите на езерото са се вливали в морето — забеляза инженерът.
— Истина — каза Пенкроф — и внимавайте да не паднем в някоя дупка.
— Хайде, Топ, хайде! — извика инженерът. Подтикнато от думите на господаря си, кучето изтича в дъното на пещерата и залая още по-бясно.
Последваха го и при светлината на факлите видяха истински кладенец, който зееше в гранита. Оттук, разбира се, са изтичали водите, които са изпълвали преди пещерата, но това не беше вече удобен наклонен проход, а отвесен кладенец, в който беше невъзможно да се спуснат.
Наклониха факлите над кладенеца. Не се виждаше нищо. Сайръс откъсна запален клон и го хвърли в пропастта. Пламналата борина, която се разгаряше още повече от скоростта на падането, освети вътрешността на кладенеца, но пак не забелязаха нищо. После пламъкът угасна с леко пращене, което показваше, че е стигнал водата, с други думи, морската повърхност.
Инженерът пресметна колко трая падането и изчисли, че кладенецът е дълбок към деветдесет стъпки.
Пещерата следователно беше на деветдесет стъпки над морското равнище.
— Ето нашия дом — каза Сайръс Смит.