Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Ще си направим хляб — отвърна Сайръс Смит.
— Хляб, баници, торти! — възрази морякът. — Хайде де! Хлябът от това пшенично зърно няма да ни приседне скоро!
Хърбърт не отдаваше голямо значение на откритието си и се готвеше да хвърли въпросното зърно, но Сайръс Смит го взе, разгледа го, установи, че е в добро състояние, и погледна моряка право в очите.
— Пенкроф — попита той спокойно, — знаете ли колко класа може да даде едно пшенично зърно?
— Един, предполагам! — отвърна морякът, изненадан от въпроса.
— Десет, Пенкроф, А знаете ли колко зърна има един клас?
— Ей богу, не знам.
— Средно осемдесет — каза Сайръс Смит. — И тъй, ако посеем това зърно, при първата жътва ще имаме осемстотин зърна, които при втората ще дадат шестстотин и четиридесет хиляди, при третата петстотин и дванадесет милиона, а при четвъртата повече от четиристотин милиарда зърна. Ето какво е съотношението.
Другарите на Сайръс Смит го слушаха безмълвни. Цифрите ги смайваха. А бяха точни.
— Да, приятели — продължи инженерът. — Такава е геометричната прогресия на плодовитата природа. И то какво е това размножение на пшеничното зърно, чийто клас има само осемдесет зърна, в сравнение с мака, който има тридесет и две хиляди зърна, и тютюна, който има триста и шестдесет хиляди семена? Без многото разрушителни причини, които спъват развитието им, тия растения за няколко години биха задушили цялата земя.
Но инженерът не беше свършил с малкия си разпит.
— А сега, Пенкроф — поде той, — знаете ли колко крини представляват четиристотин милиарда зърна?
— Не — отвърна морякът, — но единственото нещо, което зная, е, че съм говедо!
— Повече от три милиона, по сто и тридесет хиляди зърна в крина, Пенкроф.
— За четири години ли?
— За четири години — отвърна Сайръс Смит. — И даже за две, тъй като при тая ширина се надявам да имаме по две жътви на година.
Верен на навика си, Пенкроф намери да възрази само с гръмко ура.
— И така, Хърбърт — добави инженерът, — ти направи много важно за нас откритие. Всичко, приятели мой, всичко може да ни послужи при условията, в които се намираме. Моля ви, не забравяйте това.
— Не, господин Сайръс, не, няма да го забравяме — отвърна морякът — и ако намерим някога някое от ония тютюневи семенца, които дават по триста и шестдесет хиляди семена, уверявам ви, че няма да отиде на вятъра! А сега знаете ли какво ни остава да направим?
— Да посеем зърното — отвърна Хърбърт.
Беше 20 юни. Времето прочее беше много благоприятно за посяването на това единствено и скъпоценно пшенично зърно. Най-напред стана въпрос да го посадят в гърне. Но след като обмислиха, решиха да се доверят по-смело на природата и да го поверят на земята. Това направиха още същия ден и е излишно да добавяме, че взеха всички мерки, за да успеят.
Времето се беше поизяснило и преселниците се изкачваха горе, над Гранитния дом. Там, на самото възвишение, те избраха едно място, добре закътано от вятъра и изложено на благодарната топлина на обедното слънце. Почистиха го добре, изплевиха го грижливо, даже го прекопаха, за да изчистят червеите и насекомите, посипаха го с хубава пръст, премесена с малко вар, заградиха го и после заровиха зърното във влажната почва.
Не изглеждаше ли, че преселниците полагат основния камък на някаква сграда? Това напомни на Пенкроф деня, когато беше запалил единствената си клечка кибрит и всички грижи, които положи, за да пламне клечката. Но тоя път случаят беше по-сериозен. И наистина преселниците все биха могли да си запалят огън по един или друг начин, но никаква човешка сила не можеше да пресъздаде това житно зрънце, ако то погинеше!
Глава XXI
Оттогава ден не мина Пенкроф, да не посети онова, което той сериозно наричаше своята „нива“. Тежко на насекомите, които се навъртаха там! Никаква пощада!
Към края на месец юни след безкрайни дъждове времето напълно застудя и един термометър Фаренхайт сигурно не би показвал повече от двадесет градуса над нулата (6° 67’, Целзий под нулата).
На няколко пъти трябваше да се запасяват пак с дърва.
Пенкроф не беше чакал реката да замръзне, за да докара грамадни салове дърва. Тя беше неуморим двигател и той я използва, за да влече дърва, докато студът я скова. Към обилното гориво от гората той прибави и няколко колички въглища, които трябваше да докара чак от полите на разклоненията на планината Франклин. Едно силно спадане на температурата, която на 4 юли стигна осем градуса Фаренхайт (13° Целзий под нулата), стана причина да оценят силната топлина на каменните въглища.