Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)
- Автор: Филби Ким
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Ненчев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)». Краткое содержание книги:
„Това издание запазва основната канава на повествованието публикувано преди години на Запад и в някои социалистически страни.“ (Из предговора на О. Кедров към съветското издание от 1980 година.)
Но с какво да започна? Най-добре ще е Арнълд-Форстър да чуе авторитетно мнение за Каугил от МИ-5. Обаче от кого? Аз отхвърлих Дик Уайт — той беше твърде склонен да угажда на всеки и за всичко. Уайт би могъл само да отслаби удара. За тази цел Гай Лидел беше много по-подходящ. Той беше началник на Уайт и работеше с МИ-5 толкова дълго, че самият той представляваше МИ-5. Лидел винаги се изказваше прямо и можеше да бъде непреклонен. Съответно, когато следващия път Вивиън отново заговори за Каугил, аз казах, че нямам предложение, но мисля, че ще е най-добре да се посъветва с Арнълд-Форстър. Полезно е също да се направи среща на Арнълд-Форстър с Гай Лидел. Вивиън бавно смля идеята, но постепенно я оцени и решително заяви: „Знаете ли. Ким, така и ще направя!“
Как са се срещнали, аз не знам. Вивиън беше член на клуба „Източна Индия и спорт“, но едва ли са обядвали там — през военното време в клуба готвеха къри с картофи, което можеше да убие Арнълд-Форстър. Когато срещнах Вивиън следващия път, разбрах че всичко върви добре. Вивиън се усмихна хитро и каза: „Струва ми се, че срещата действително отвори очите на Крис.“ Още по-важно беше позвъняването на Арнълд-Форстър. Той ме извика при себе си. Беше много коректен и не постави въпроса ребром. Ние дълго разговаряхме за СИС въобще, за възможностите да се подобри работата и за необходимостта от съответни преобразования във връзка с новите условия на приближаващото мирно време. Арнълд-Форстър очевидно ме преценяваше и аз се стараех да бъда разумен и праволинеен, колкото мога. Името на Каугил даже не се спомена.
По-късно ми предстоеше да спечеля привърженици от Министерството на външните работи, с които често имахме работа, особено във връзка с дипломатическите протести на Франко и Салазар срещу дейността на немското разузнаване на Пиренейския полуостров. По време на войната се установи практиката да се командирова представител на Министерството на външните работи в Броудуей, за да могат, така да се каже, двете служби да се обогатяват взаимно и да се помага за по-доброто разбиране на целите и стила им на работа. Като първи представител на Министерството на външните работи беше назначен Петрик Райли. Често имах работа с него във връзка с машинациите на германците в неутралните страни и нямах причини да мисля, че той има лошо отношение към мене. Не знаех обаче дали има някакви сериозни разногласия между него и Каугил, достатъчни, за да смятам Райли за свой съзюзник. Но, явно, щастието беше на моя страна. Каугил, който понякога беше склонен към самоунищожение, избра именно този критичен момент, за да се опита да въвлече шефа в абсолютно ненужен скандал с Едгър Хувър. Този скандал несъмнено би повлиял на англо-американските отношения като цяло, затова на сцената излезе Райли, който рязко се изказа за политическото здравомислие на Каугил.
За първи път чух за това, когато ме извика Вивиън. Той ми показа проекта на писмо от две страници, което Каугил беше дал на шефа за подпис. Не мога да си спомня какво беше съдържанието му. Очевидно словесната невъздържаност на Каугил го е заличила от паметта ми. Проектът представляваше тирада, насочена срещу обикновената за Хувър практика да принася в жертва интересите на разузнаването в името на политическите си цели във Вашингтон. В думите на Каугил имаше много истина, но такива неща не се излагат на хартия, още по-малко в преписка между ръководителите на служби. В края на проекта Райли беше направил кратко заключение: „Мисля, че проектът е съвсем неприемлив. Ако това писмо бъде изпратено, началникът на английското разузнаване ще се окаже в смешно положение.“ Райли помоли Вивиън да препише писмото. Вивиън на свой ред ми възложи да подготвя проект за отговор. Аз нахвърлих половин страница със съвсем леки вежливи възражения по предмета на спора и ние заедно поднесохме проекта на Райли. Той го предаде на секретаря на шефа без изменение и аз си отидох. На другия ден Вивиън ми съобщи, че е имал „много интересен разговор с Петрик“.
Почвата беше подготвена. Вивиън, осигурил си надеждна поддръжка, жадуваше за гибелта на Каугил. Арнълд-Форстър, намиращ се под впечатлението за враждебното отношение на МИ-5 към Каугил се постара шефът да обърне необходимото внимание на позицията на МИ-5. МИ-5 заемаше твърда позиция. Освен Дик Уайт, мекушав човек, целият апарат на МИ-5 познаваше Каугил само като противник в междуведомствената борба. Даже Уайт добродушно го наричаше „трудно момче“. Над Каугил се трупаха облаци и от страна на Блетчли. Каугил винаги мислеше, че ръководителите на Държавната школа за кодиране и шифроване му оспорват контрола над материалите от радиозасичането. Скоро след завръщането ни в Лондон от Сънт Олбънз Каугил се спречка с двама отговорни работници в школата — Джоунз и Хестингз. Имаше един много неприятен случай, когато Джоунз напълно разби (да не кажа — унищожи) Каугил в присъствието на началниците на неговата подсекция. Двамата имаха безкомпромисни и противоположни гледки точки. Джоунз беше доста по-добре подготвен за спора, отколкото Каугил. Не искам да кажа, че школата за шифроване вземаше активно участие в компанията срещу Каугил. Тя беше твърде далеч от това, но чрез собствената си мрежа от информатори шефът знаеше добре, че шифровчиците ще се отнесат философски към напускането на Каугил.