Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Визитата продължи половин час и беше много неприятна. Както се очакваше, Денси се вбеси. Но обстоятелството, че аз съм изучил материалите, а не той, бързо го отрезви. Докладната на Денистън също донякъде охлади Денси. Яростта му обаче избухна отново, когато прочете хвалебствените коментари на министерствата. Овладявайки се с голям труд, той ми прочете лекция. Даже документите да са истински какво от това? Аз съм поощрявал УСС в стремежа му да престъпва всички граници в Швейцария и да обърква работата на разузнаването. Един бог знае какви вреди може да причини то. С такива въпроси трябва да се заемат само опитни работници, които умеят да заобикалят клопките. Ако така се поощрява УСС, то за няколко дена би могло да срине цялата мрежа на Денси. Когато Денси завърши тирадата си, аз го попитах с почтително изумление какво отношение има това към УСС. Та аз не разпространявах тези документи като материали на УСС. Даже нашите собствени секции, разпращащи разузнавателна информация, без да говоря за министерствата, не знаят, че УСС има някакво отношение към това. Те смятат материалите за наши и нас молят да им ги изпращаме. Похвалите също са отправени към нас. Когато замълчах нерешително, Денси ме погледна в упор с дълъг изучаващ поглед. „Продължавайте — каза той накрая, — вие не сте такъв глупак, за какъвто ви мислех.“

Когато Каугил се върна, аз му занесох папката и му разказах за всичко, което съм направил. Веднага последва тревожният въпрос, как се е отнесъл към това Денси. Обясних, че съм се консултирал с Денси и че той е одобрил моите действия. Въздъхвайки облекчено, Каугил ми върна папката и ме помоли да продължа работата. За мое учудване работата не свърши с това. Нашият немски приятел се оказа безстрашен човек и още няколко пъти посети Берн със своя безценен куфар.

В това време благодарение на нашата постоянно растяща осведоменост работата на моята подсекция, занимаваща се с борбата с шпионажа на германците на Пиренейския полуостров, в Северна Африка и Италия, вървеше успешно. Ритмично залавяхме немски агенти и, доколкото ми е известно, нито една важна птица не се изплъзна от нашата мрежа. Покрай всичко останало в ръцете ни се намираше главният ключ за намеренията на германците: ние редовно четяхме техните радиограми. Въпреки че испанското правителство предоставяше на германските служби големи възможности, а Салазар им оказваше приятелско гостоприемство, съвсем малко испанци и португалци изявяваха готовност да се поставят на изпитание в името на фашизма. И да се съгласеше някой да изпълни задача на немците, то беше само за да се измъкне от Европа или да попадне в Англия.

Ярък пример за това е случаят с Ернесто Симоес. Разбрахме от немските радиограми, че Симоес е завербуван от абвера в Лисабон за работа в Англия. На различни места в дрехите си той бе скрил инструкциите, снети на микрофототочки. Връзката с него трябвало да се поддържа по пощата. След консултация с МИ-5 беше решено да се позволи на Симоес известно време да действува свободно в Англия, надявайки се, че той може да ни насочи към други немски агенти. Не му се направиха никакви спънки при пристигането и даже незабелязано му се оказа помощ да се настани на работа в Лутон в завода за производство на самолетни детайли. Информацията, която би могъл да получи там, представляваше достатъчен интерес за един агент и в същото време не беше много опасно, ако някои от неговите съобщения случайно се промъкнеха до германците. Симоес бе настанен у една съпружеска двойка. Мъжът работеше в същия завод. Движението на агента беше поставено под наблюдение, а кореспонденцията му се проверяваше.