Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)
- Автор: Филби Ким
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Ненчев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)». Краткое содержание книги:
„Това издание запазва основната канава на повествованието публикувано преди години на Запад и в някои социалистически страни.“ (Из предговора на О. Кедров към съветското издание от 1980 година.)
След няколко дена в поведението на Симоес беше установен определен ритъм. След свършване на работа той излизаше от завода заедно с хазаина си и благополучно го довеждаше до най-близката кръчма. След това с всички сили Симоес се втурваше към къщи, откъдето не излизаше до следващата сутрин, когато тръгваше за работа заедно с хазаина. Оставаше само да се установи защо агентът толкова бърза към къщи. След внимателни наблюдения беше намерено съвсем задоволително обяснение. Всяка вечер, добирайки се до квартирата, той бързо ощастливяваше хазайката със своето любовно внимание (и то под кухненската маса — невероятно, но така твърдяха агентите!), а след това вечеряше с апетит и отиваше да спи.
След няколко седмици беше решено тази комедия да се прекрати. Арестуваха Симоес. За да се избягнат всички случайности, отправиха го в „строгия“ следствен център в Хем Комън и го пуснаха на Томи Херис. Херис не можеше да бъде истински строг, но тук се постара, колкото можеше. Херис обясни на Симоес, че той се намира в затвора на английската секретна служба и е вън от обсега на закона, че консулството не знае за неговото местонахождение и никога няма да узнае, че може да остане тук за цял живот, ако му го запазят, че може да го уморят от глад, да го бият и да го убият и никой никога да не научи за това. Единствената му надежда е пълното признание в шпионаж за германците. Херис наговорил още много неща от този род, докато развинтеното му въображение не минало през всички гами на чувствата. След това Херис ми призна, че е нарисувал такава смразяваща картина, че на самия него му станало страшно.
Симсес слушал това с нарастващо нетърпение и от време на време заявявал с раздразнение, че иска да яде. Около час след разпита той взел решение. Помолил за хартия и писалка и нахвърлил на две страници показанията си за контакти с германците в Лисабон, включително инструкциите, микрофототочките и всичко останало. Той обяснил, че не е имал и най-малко желание да се излага на опасност и че единствената му цел била да намери добра работа в Англия, където не би могъл да се добере без странична помощ. Показанията на Симоес във всички подробности съвпадаха с вече известните ни сведения. Завършвайки писането, Симоес хвърлил писалката и попитал с войнствен тон: „Е, сега щеми дадат ли нещо за ядене?“
Другият случай, също свързан с португалците, е показателен в смисъл, че той илюстрира как понякога се налагаше да се измъкваме, когато вземахме мерки във връзка с информацията, получавана от особено деликатни източници. Рохерио Пейксото да Менезес, чиновник от Министерството на външните работи на Португалия, беше извикан на работа в Португалското посолство в Лондон. Англичаните узнаха пак чрез засечени немски радиограми, че абверът го е завербувал преди отпътуването му за Лисабон. Било му възложено да събира обща разузнавателна информация и да я изпраща посредством тайнопис по португалската дипломатическа поща до определени адреси в Лисабон.
Португалската поща редовно се отваряше преди изпращането й от Англия. След няколко седмици в дипломатическата поща намериха плик до един от адресатите на Менезес. Това беше донесение, написано с най-обикновено симпатично мастило. В него глупаво се коментираше моралното състояние на англичаните, съобщаваше се за зенитни батареи в Хайд парк и още глупости. Но даже такава дребна риба като Менезес би могла да се натъкне на нещо важно и затова беше решено да се прекъсне неговата дейност.
Менезес можеше да се скрие зад дипломатическата си неприкосновеност, затова преди всичко трябваше да бъде убеден португалският посланик сеньор Монтейро да лиши Менезес от тази привилегия. Единственото доказателство срещу Менезес беше получено чрез недипломатически средства и това въздържаше английското контраразузнаване от решителна стъпка. Накрая показаха писмото на Менезес на посланика, обяснявайки, че то е постъпило от английския агент в Лисабон. След като го прочете, Монтейро не можеше да настоява за имунитета на Менезес и той беше изправен пред съда. Менезес имаше жалък вид и някои от нас до самото произнасяне на присъдата изпитваха угризение на съвестта, тъй като обвиняемият можеше да бъде осъден на смърт. За щастие, съдията се оказа мек, а и англичаните нямаха намерение да дразнят португалците. Делото свърши, но с най-неприятна неочакваност. В шифрована телеграма с коментари по делото (която англичаните също прочетоха) посланикът Монтейро излагаше английската версия за обстоятелствата, при които писмото е попаднало у нас, след което заявяваше, че е възможно по отношение на дипломатическата поща да е допусната „нескромност“.