Третият (или Реквием за един убиец)

И все още не беше наясно със себе си. Юли определено бе симпатичен, въздействаше й със своя властен мъжки чар, но тя не искаше да се влюбва в него. Не и сега, когато имаше пред себе си ясна цел, от която нищо не биваше да я разсейва. Но защо така необяснимо я привличаше? Как да му каже, без да го обиди, че не желае задълбочаване на отношенията им? Имаше огромна нужда да се посъветва със сестра си. Беше свикнала, че тя е човекът, който най-добре я разбира. Мария й липсваше страшно много и сега тя искаше поне да е по-близо до нея. Ще й разкаже всичко, което се бе случило през тези два дни, пък може тя да чуе нещо. Спомни си какво бе чела някъде за комата. Там се казваше, че е възможно изпадналият в това състояние човек да чува и възприема звуци, но да не може да реагира. Дори да не беше така, тя бе длъжна да опита. Ако непрекъснато поддържа контакт със сестра си, може би ще успее да й покаже колко много й липсва. Може би това ще пробуди у нея желание да превъзмогне състоянието си… Кой знае…

Магдалена се загледа в Мария. Вече бяха свалили кислородната маска от лицето й. Тя лежеше спокойна, все едно заспала за кратко. Имаше на разположение цяла нощ, за да й разкаже всичко. И за Майкъл, и за разговора с непознатата в немската катедрала, и за срещите с техните приятели тук… Докато си изливаше душата, имаше невероятното усещане, че Мария ще разбере кога е дошъл моментът да се събуди. Вярваше, че тя ще се върне към живота, но това ще стане, когато дойде нейното време…

Отдавна бе минало полунощ. Магдалена продължаваше да говори. Вече беше разказала почти всичко — и за маскирания, и за срещата с Виктор и как бе оскубан, и за разходката с Юли. Отново извади календарчето от джоба си и зададе на глас измъчващия я въпрос откъде се е взело. Пак се вгледа в оградените дати. Три празнични и един обикновен делничен ден. Двадесет и трети декември. Четвъртък, работен ден. Денят, в който тя от сутринта чакаше Майкъл да й се обади преди заминаването. Денят, в който Мария замина за България. Ами ако е точно това?! Ако е отбелязано именно това събитие? Но тогава може би календарчето си е на Мария?! И всичките й предположения са пълна фантазия…

Тя мушна злополучното календарче в джоба и излезе в коридора да запали поредната цигара. Много пушеше… Съзнаваше това, но не можеше да се въздържи. Имаше нужда от този отдушник на напрежението. Къде ли беше отишъл полицаят от охраната? Дали им се разрешава да отскачат до тоалетната? Нали и те са хора… Огледа се. Лампите осветяваха с хладна светлина празния коридор, водата в радиатора тихо бучеше, а до стола на пазача се търкаляше вестник. Магдалена го вдигна. „Нощен труд“ на първа страница с големи черни букви съобщаваше за ново убийство в парка. Като вихър в главата й минаха различни картини: маскираният, оскубаният Виктор, устните на Юли, мъжът, изскочил от страничната алея в парка… Магдалена не разбра откъде изведнъж у нея се пробуди такава енергия. Тя със замах разтвори всички близки врати. Някои водеха към друг коридор или към стълбището, други към празни в момента стаи — кабинети или манипулационни. На пода в една от тях откри пазача, легнал в неудобна поза, явно в безсъзнание. Дали беше мъртъв? Нямаше време да го разглежда. На бюрото видя телефон. Мигом дохвърча до него, набра 166, извика името на болницата, етажа и какво е видяла. Каза да търсят капитан Стоев и без да затвори, хукна към бокса на Мария. Имаше чувството, че е минал цял час, но всичко това й отне по-малко от минута. Влетя при сестра си и първото, което видя, бе сведената над леглото фигура в бяло. Беше същият мъж. С вик тя скочи отгоре му и го заблъска. Той се стресна и обърна към нея маскираното си лице. Тя посегна да му свали превръзката, но той хвана ръката й със силни като клещи пръсти. Беше с хладни хирургични ръкавици. Някак веднага успя с едната си ръка да сграбчи нейните две в хватка, от която тя не можеше да ги измъкне. С другата посегна към главата й. Викът й изведнъж замря. Сякаш някой изключи лампата…