Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
И все пак как не му вървеше тези дни! С пазача успя да се справи, дори очакваше по-голяма съпротива. Но до малката измамница отново не успя да се добере и тя все още е жива, макар и в кома. Дано обаче неговата богиня не е пострадала! Нямаше друг избор, на всяка цена трябваше да вземе от нея календарчето си. Така се надяваше, че няма да разбере истинското му значение, но ето че тя започна твърде много да пита. И как не навреме дойде в бокса! Наложи се да я приспи. Толкова много внимаваше да не я нарани! Съзнаваше колко болезнен е този похват, но задачата нямаше друго решение…
Беше време за новините. Включи телевизора. Колко са жалки всички! Дребни, нещастни журналистчета. Дават мило и драго за кариерата си! Забравят всичко, дори семействата си, дори децата си, за да бъдат на първите страници. Ей ги, успели най-сетне да свържат всичките му празнични удоволствия, те се захласваха, едновременно стреснати и опиянени от сензацията. И какви клишета — сериен убиец-психопат, маниак, психар!… Само ако знаеха кого наричат така! Още не са наясно с номера, който им е приготвил. Всеки момент ще налапат стръвта, тогава ще дойде неговият ред да тържествува! Но засега трябва да спре порива си, да бъде по-внимателен и да не си позволява онези малки празници за душата. Пък и с последната не изпита почти никакво удоволствие. Малката си беше стопроцентова курва. Просеше си го.
Той изключи телевизора. Време беше да се приготвя за работа. Днес имаше доста задачи за отхвърляне.
Ценко загърна по-плътно куртката си и надникна през прозорчето на мазето да види какво е времето навън. Замисли се около кой магазин да се завърти тази сутрин. На ъгъла беше вчера, в кафето му дадоха закуска оня ден, около супера на долната улица имаше повече възможности да се намери нещо за ядене, но там пък територията беше запазена от просяшката мафия. Вече го бяха поступали, тъй като никой нямаше право да навлиза в чужда територия. Чужденецът, който от безизходица или незнание искаше да стане техен член, трябваше безпрекословно да се подчинява, иначе наказанието бе строго. След като на гърба си изпита законите на подземния свят, а и понаучи нещо от едно момче, с което за кратко се бе сприятелил, Ценко най-много от всичко се пазеше да не попадне в мрежата на някой робовладелец. Защото тези, които държаха в подчинение просяците, бяха точно такива. Те измисляха за всеки от робите си сърцераздирателна история, даваха му дрипави дрехи, на младите момичета и жени тикаха в ръцете упоени бебета, купени от алкохолизирани бедняци или наркомани. На някои дори правеха нелегални операции, като им ампутираха крайник. Взимаха им всичко, което те получаваха от състрадателните граждани.
Освен просяците, обединени в по-големи или по-малки банди, своя организация имаха и събирачите на отпадъци от кофите. Кашоните, които бяха толкова удобни и топли, бяха тяхна собственост още преди да стигнат до контейнерите. Всичко се събираше, разпределяше и отиваше по установения ред, както и парите, разбира се, течаха в определени джобове.
Ценко бръкна в скривалището си зад тръбата на парното и извади една проскубана четка за зъби, парче сапун, гребенче и малко огледалце, пъхнати в пластмасова чашка. Събра вода от „изворчето“, както наричаше мястото на една тръба, откъдето постоянно капеше, и се изми. Обитателите на блока няколко пъти викаха техници, но те все не успяваха да отстранят повредата. За негов късмет, защото така имаше възможност да прави дори сутрешен тоалет. Ценко се радваше, че си е намерил това скривалище. Никак не беше зле — имаше си вода, отопление от тръбите и стар дюшек, който не забравяше сутрин да оставя подпрян на стената, както го беше захвърлил някой преди време в мазето. Следеше много внимателно да не оставя белези, че живее тук, защото веднага щяха да вземат мерки и да сложат стъкло на малкото прозорче, през което влизаше. За своите тринадесет години той беше толкова слабичък, че без проблем се промушваше през тесния отвор. Може би затова никой не се беше нанесъл тук преди него. Пазеше се и от другите бездомници да не го видят как се промъква, за да не му отнемат убежището. Те нямаше да се поколебаят да разбият по-голям прозорец, като открият, че тук е топло и има вода. Ценко ги избягваше, защото подсъзнателно чувстваше, че техният начин на живот ще го засмуче, и веднъж приел правилата на бездомничеството, никога няма да може да осъществи мечтата си.
Когато пристигна в София, скрит в неотопления товарен вагон, той хранеше големи надежди за бъдещето. Избягал от Дома за деца, имаше в далечното планинско селце баща и стара саката баба, майка му бе починала. Малкото пари, които получаваха от социалните, баща му изпиваше веднага и докато живееше с тях, Ценко ходеше по съседите да търси работа, за да купи хляб на братчето си. Но селото бе много бедно, хората бягаха оттам, дори пътят към него ставаше недостъпен при лошо време. Ценко имаше една мечта. Да спечели пари и да направи път към селото. Тогава и хората щяха да започнат да се връщат, дори да идват туристи при тях, а баща му щеше да си намери работа в най-близкия град. Щяха да открият колко са красиви сгушените сред планинските склонове къщи. Затова и избяга от Дома, където социалните го бяха настанили с братчето му. Отначало бе доволен и спокоен, че малкият има всеки ден топла закуска. Надничаше в спалнята на „дребните“ и му носеше по някоя ябълка или картинка — той много обичаше камиони и самолети. Прерови библиотеката, за да намери детски книжки и да му чете приказки, и така попадна на старите оръфани томчета, които го завладяха с приключенията на смели мъже, спасяващи красиви отвлечени девойки, воюващи с черни пирати или бранещи вигвамите си от белите нашественици. Въображението му рисуваше какви ли не премеждия, в които той беше главният герой. Пленен от този измислен свят, Ценко вярваше, че всеки мъж със смело сърце може да постигне мечтата си, а себе си вече възприемаше като мъж — нали се грижеше толкова време за болната си майка, за баба си и за братчето си. Заръча на малкия да слуша и да учи, обеща му да го вземе оттам, като направи пътя, и пое към своята мечта. А тя се оказа студена като този голям град, неприветлива като хората наоколо и все по-далечна. За няколко месеца бе събрал едва десет лева. Не беше никак лесно да се вреди сред миячите на автомобилни стъкла по кръстовищата. Всички места бяха строго разпределени, а Големия шеф взимаше почти всичко от това, което успяваха да изкарат. Не знаеше колко пари струва прокарването на път, но вече му бе станало ясно, че по този начин няма да постигне целта си. Всеки ден трябваше да се бори не за друго, а за оцеляването си. Толкова рядко някой му подхвърляше стотинки за измитото стъкло, добре поне, че шефът им даваше материалите… Пътят вече се губеше в далечна и непрогледна мъгла, но той още не искаше да се признае за победен.