Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Ранд кимна, после се наведе и вдигна дрипите. Привикнал беше на какви ли не невероятни неща около себе си; възможно бе понякога да се случват и другаде. Уви печата и го връчи на Башийр.
— Пази го грижливо. — „Счупи го!“ Той здраво натисна гласа да замлъкне. — Нищо не бива да му се случи.
Башийр пое с благоговение вързопа. Ранд не беше сигурен дали поклонът му е за него, или към печата.
— Ще бъде в сигурни ръце, докато не го поискаш.
Ранд го изгледа.
— Всички очакват, че ще полудея, страхуват се, но не и ти. Сигурно преди малко си помисли, че вече съм полудял, но дори и сега не се уплаши.
Башийр сви рамене и се ухили под прошарените си мустаци.
— Когато за първи път заспах на седлото, Муад Чеаде беше маршал-генерал. Беше луд за връзване. По два пъти на ден претърсваше ординареца си за отрова и не пиеше нищо освен разреден с вода оцет и твърдеше, че било най-сигурното средство срещу отровата, с която го хранел оня, но изяждаше всичко, което човечецът му готвеше, доколкото знам. Веднъж нареди да изсекат цяла дъбова горичка, защото дърветата го „гледали лошо“. А после се разпореди да им направят прилично погребение; дори сам произнесе надгробно слово. Имаш ли представа колко време отнема да се изкопаят гробове за двадесет и три дъба?
— Защо някой не е направил нещо? Семейството му?
— Тези, които не бяха луди като него или по-луди, се бояха да го погледнат накриво. Във всеки случай, бащата на Тенобия нямаше да позволи на никой да му посегне. Може и да беше луд, но по качества на пълководец надминаваше всички, които познавах. Не е губил една битка. Дори не е бил застрашаван от поражение.
Ранд се засмя.
— Значи избра да ме следваш, защото смяташ, че ще съм по-добър пълководец от Тъмния?
— Следвам те, защото си този, който си — отвърна тихо Башийр. — Светът трябва да те следва, инак тези, които оцелеят, ще съжаляват, че не са загинали.
Ранд кимна замислено. Пророчествата твърдяха, че ще разруши държави и ще ги обедини. Не че искаше да го направи, но Пророчествата бяха единственото му напътствие как да поведе Последната битка и да я спечели. Последната битка нямаше да е само между него и Тъмния. Това не можеше да го повярва — дори и да полудяваше, не беше полудял толкова, че да си въобрази, че е нещо повече от простосмъртен човек. Тя щеше да е също така битка на човечеството срещу тролоци и мърдраали, и срещу всякаква порода Твари на Сянката, които Погибелта можеше да избълва, и Мраколюбци, надигнали се от скривалищата си. Други опасности щяха да изскочат по пътя към Тармон Гай-дон и ако светът не беше обединен… „Направи това, което трябва.“ Не беше сигурен дали това бе той самият, или Луз Терин, но беше вярно, доколкото можеше да отсъди.
— Ще отведа Таим до фермата. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Не, благодаря — отвърна сухо Башийр. Колкото и да се стараеше да се владее, Ранд и Таим заедно, изглежда, му бяха предостатъчно; и фермата щеше да му дойде прекалено. — Хората ми започват да се размекват с това твое пазене по улиците. Смятам да напомня на част от тях как се седи на седлото за няколко часа. Ти щеше да ги прегледаш следобед. Това промени ли се?
— Каква ферма? — попита Таим.
Ранд изведнъж се почувства уморен.
— Ще видиш.
— За каква ферма говориш? — повтори по-твърдо Таим. — Къде смяташ да ме водиш?
Ранд го изгледа продължително. Таим не му харесваше. Може би защото толкова дълго беше единственият мъж, който можеше да прелее, без да се озърта през рамо, потейки се от мисълта за Айез Седай. Е, това поне изглеждаше отдавна и Айез Седай нямаше да се опитат да го опитомят, не и сега, след като вече знаеха кой е. Можеше ли да е толкова просто? Заради ревността, че вече не е единственият? Не мислеше така. Извън всичко останало, щеше да посрещне радушно още мъже, които могат да прелеят, за да стъпват по земята незастрашени. Най-сетне трябваше да престане да мисли за себе си като за чудо на естеството. От друга страна, той все пак беше единственият; той беше Преродения Дракон. Каквито и да бяха причините, просто не харесваше този човек.
„Убий го! — изрева в главата му Луз Терин. — Избий ги всички!“ Ранд отново потисна гласа дълбоко. Не беше длъжен да харесва Таим, трябваше само да го използва. И да му се довери. Това бе най-трудното.
— Ще те отведа там, където ще можеш да ми послужиш — каза той хладно.
Таим нито трепна, нито се намръщи. Само го гледаше, чакаше и се усмихваше.