Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Ъъ… милорд Дракон, такова… ъъ… тате ми гледа нивата, хубаво парче земя, ако барата не вземе да пресъхне… сигурно ще се роди нещо, ако завали… и… и… Мислех дали да не взема да се прибера у дома.
Жените стояха отстрани, с угрижени погледи, и стискаха здраво децата. Най-младата, закръглена русокоса жена с едно четиригодишно момченце, се казваше Сора Грейди. Тези жени бяха последвали тук мъжете си, но Ранд подозираше, че главната им цел е да ги уговорят да си тръгнат. Петима мъже вече бяха напуснали и макар никой да не бе изтъкнал брака си като причина, всички те бяха женени. Коя ли жена можеше да се чувства добре, гледайки как мъжът й чака да се научи да прелива? Все едно да го гледа как чака да се самоубие.
Някои сигурно щяха да кажат, че тук не е място за семейства. Но повечето от същите тези хора сигурно щяха да кажат и че мъжете не бива да са тук. Според Ранд Айез Седай бяха направили грешка, откъсвайки се от света. Малцина пристъпваха в Бялата кула освен Айез Седай, жените, които искаха да станат Айез Седай, и онези, които им служеха. И едва шепа хора, търсещи помощ, и то под натиска на тъй наречената „превелика нужда“. Когато някои Айез Седай напускаха Кулата, повечето се държаха настрана от хората, а някои изобщо не я напускаха. За тях съществуваше само Бялата кула. Никой мъж не можеше да забрави света и обикновените хора, когато имаше пред себе си своето семейство. Но пък семействата напомняха на мъжете за какво са тръгнали да воюват.
Очите на Сора не се откъсваха от Ранд.
— Отивай си, щом искаш — каза той на Джър. — Можете да си тръгнете по всяко време, преди наистина да сте започнали да се учите да преливате. Знаеш, че ще ни бъде нужен всеки воин, умеещ да се сражава, когото можем да намерим преди Последната битка, Джър. Сянката ще разполага с нови Властелини на ужаса, готови да прелеят, можеш да си сигурен в това. Но изборът си е твой. Сигурно ще можеш да си останеш във фермата и да го преживееш. Сигурно ще останат няколко кътчета по света, които предстоящото ще подмине. Дано. Все едно, останалите ще се погрижим да останат колкото може повече такива недокоснати кътчета. Но можеш поне да кажеш името си на Таим. Пък и ще е срамно да напуснеш преди дори да си разбрал дали можеш да се научиш да владееш Силата. — Ранд извърна поглед от смутеното лице на Джър, отбягвайки очите на Сора. „И ти обвиняваш Айез Седай, че си играят с хората“ — помисли си той с горчивина. Но правеше това, което трябваше да прави.
— Имената можете да ми ги кажете и после, онези, които все още ще са тук — обади се Таим. — Кого да изпитам първи? — Всички изведнъж се заотдръпваха. Таим посочи с пръст Деймир. — Я по-добре сам да ви размърдам. Ела тук. — Деймир не помръдна, докато Таим не го стисна грубо под мишницата и не го замъкна настрани.
Ранд се приближи до тях.
— Колкото повече Сила се използва — заговори Таим на Деймир, — толкова по-лесно се долавя кънтежът й. От друга страна, силният звън може да причини лоши неща на ума ти, дори да те убие, така че ще започна с малко. — Деймир примигна; явно почти не разбираше думите му, с изключение на частта за неприятните неща и за умирането. Ранд обаче разбра какво се крие в думите за него — Таим прикриваше невежеството му.
Изведнъж се появи пламъче, колкото една сгъвка на пръста, и затанцува посред въздуха на равно разстояние от тримата мъже. Ранд можа да усети Силата у Таим, макар и нищожна, и да види тънкия поток, запреден от него. Пламъчето предизвика у него смайващо облекчение — смайващо, защото бе доказателство, че Таим наистина може да прелива. Съмненията на Башийр явно се бяха набили в дъното на съзнанието му.
— Сега се съсредоточи върху пламъка — каза Таим. — Ти си пламъкът; светът е пламък; нищо друго няма освен пламъка.
— Нищо не чувствам, само дето очите ме заболяха — измърмори Деймир.
— Съсредоточи се! — сряза го Таим. — Не говори, не мисли, не се движи. Съсредоточи се. — Деймир кимна, примигна под суровия поглед на Таим и замръзна на място, взрян в пламъчето.
Таим изглеждаше напрегнат, но над какво, Ранд не беше сигурен; сякаш се вслушваше. Кънтеж, така беше казал. Ранд се съсредоточи, вслуша се, заопипва за… нещо.
Минутите се проточиха. Пет, шест, седем мъчителни минути, в които Деймир почти не мигаше.
Изведнъж Ранд го усети. Откликът. Нещо дребно, като бледо ехо на тъничкия поток на Силата, пулсираща в Таим, но това сякаш идеше откъм Деймир. Трябваше да е това, за което спомена Таим, но той не помръдна. Навярно трябваше да има повече, или може би не бе това, което Ранд си мислеше.