Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Чакането в жегата се проточи, но никой не помръдваше. Погледът на Башийр остана прикован към мястото, от което щеше да се появи Таим. Девите гледаха навсякъде, но те го правеха винаги, и ако изглеждаха готови да вдигнат булата си, и това го правеха винаги. Ако не бяха очите им, човек можеше да ги вземе за статуи.
Най-сетне в двора отекна тропот на ботуши. Ранд почти посегна към сайдин, но се сдържа. Мъжът щеше да разбере, че държи Силата, още щом пристъпеше в двора. Ранд не можеше да си позволи да покаже боязън.
Тумад се появи пръв, а след него — чернокос мъж малко над средния ръст, чиито скосени очи, клюнест нос и високи скули издаваха, че също е салдеец, макар да беше гладко обръснат и облечен като доскорошен процъфтяващ андорски търговец, преживяващ напоследък трудни времена. Тъмносиньото му палто бе от фина вълна и обшито с кадифе, но беше износено и с раздърпани маншети, панталоните — издути на коленете, а напуканите му ботуши бяха покрити с прах. При все това той крачеше гордо, явно развеселен от присъствието на другите четирима от хората на Башийр зад него — оголените им мечове почти бяха опрени в гърба му. Жегата като че ли почти не го засягаше. Очите на Девите го последваха през двора.
Ранд загледа проницателно Таим, докато той и неговият ескорт прекосяваха двора. Поне с петнадесет години по-голям от него; значи на тридесет и пет или най-много с някоя година повече. Малко беше известно за мъжете, които могат да преливат — това бе тема, която повечето хора предпочитаха да отбягват — но Ранд бе научил каквото можеше. Всъщност малцина мъже се стремяха да го постигнат съзнателно — това беше един от проблемите на Ранд. От Разрушението насам повечето мъже, които преливаха, притежаваха тази способност вродена и тя избуяваше с навлизането им в мъжка възраст. Някои успяваха да се предпазят от лудостта с години преди Айез Седай да ги намерят и опитомят; други бяха вече безнадеждно полудели, когато ги намираха, в много случаи — за по-малко от година от първото им докосване до сайдин. Дотук Ранд бе успял да съхрани разсъдъка си близо две години. И все пак пред себе си имаше мъж, успял да оцелее вече десет или петнадесет години. Това само по себе си струваше нещо.
Спряха на няколко крачки пред него след жеста, даден от Тумад. Ранд отвори уста, но преди да успее да заговори, Луз Терин бясно се надигна в главата му. „Самаил и Демандред ме намразиха, каквито и почести да им предлагах. Колкото повече ги удостоявах, толкова повече ме намразваха, докато не продадоха душите си и не преминаха на противната страна. Особено Демандред. Трябваше да го убия! Всички трябваше да ги убия! Земята да подпаля, само да ги убия! Земята да подпаля!“
Лицето на Ранд се вкамени и разсъдъкът му започна да се бори, за да потисне чуждия. „Аз съм Ранд ал-Тор. Ранд ал-Тор! Никога не съм познавал Самаил, Демандред или който и да е от тях! Светлината да ме изгори, аз съм Ранд ал-Тор!“ Като заглъхващо ехо отнякъде дойде друга мисъл. „Светлината да ме изгори дано!“ Прозвуча като зов за помощ. А сетне Луз Терин вече го нямаше, натикан в някоя от сенките, които обитаваше.
Башийр се възползва от настъпилата тишина.
— Казваш, че си Мазрим Таим? — Изрече го с голямо съмнение и Ранд го погледна смутен. Таим ли бе това, или не? Само луд човек можеше да твърди, че името му е точно това, ако не беше наистина така.
Устата на пленника се изви в подобие на усмивка.
— Обръснах се, Башийр. — Гласът му беше повече от насмешлив. — Тук не е чак толкова на юг, не си ли забелязал? Но и тук е по-горещо, отколкото трябва да е. Доказателства ли искаш? Да взема да ти прелея? — Тъмните очи пробягаха към Ранд, после пак към Башийр, чието лице помръкваше при всяка негова дума. — Е, може би не бива, не и сега. Вече те надвивах в Иринджавар, докато не се появиха онези видения в небето. Но това всеки го знае. Кое е това, което могат да знаят само ти и Мазрим Таим? — Съсредоточил погледа си върху Башийр, той сякаш не забелязваше стражите, нито върховете на мечовете им, все още опрени в ребрата му. — Чувам, че си скрил какво се случи с Мусар и Хачари и жените им. — Насмешката изчезна от лицето му: сега той само разказваше за станалото. — Не биваше да се опитват да ме убиват под флага за примирие. Вярвам, че си им намерил по-подходящо място като слуги. Сега единственото, което те ще искат, е да служат и да се подчиняват; иначе лошо за тях. Можех да ги убия. И четиримата извадиха ками.
— Таим! — изръмжа Башийр и ръката му посегна към дръжката на меча. — Ти…
Ранд пристъпи пред него и го стисна за китката. Оръжията на охраната, както и на Тумад, вече сигурно бодяха плътта на Таим, но той дори не трепна.