С дъх на скандал
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «С дъх на скандал». Краткое содержание книги:
— Да, да. — Въпреки че възбудата му бе болезнено силна, не искаше първото им любене, като съпруг и съпруга да бъде набързо и обикновено. Цял живот беше чакал да се почувства едно цяло с друг човек. Дебра беше този човек. Случаят трябваше да се отпразнува тържествено.
Пръстите му лежаха успоредно на ребрата й, палците галеха извивките на гърдите, после се преместиха към малките им връхчета. Коприната между неговата и нейната плът само увеличаваше удоволствието от ласката и степента на отдаването й.
Отговаряйки на желанието й, той извади едната й гърда от дълбокото деколте и обхвана зърното между устните си. Засмука го ритмично и започна еротични чудеса с езика.
— Дилън, моля те…
Ръката му се плъзна към триъгълника между бедрата й. Тя повдигна ханша си и потри чатала си в дланта му. Вероятно би устоял и на това, ако не бе разкопчала панталона му и освободила члена му.
— Господи — изстена той, когато тя прокара палец по чувствителния му връх.
В крайна сметка консумираха брака си за първи път по панталон и нощница. После, заситили желанието си поне за малко, преплетоха голите си тела на широкото легло.
— Най-красивият мъж на света е мой. — Дебра се беше проснала върху гърдите му, галеше ги с отворената си уста и триеше нос в къдравите косми.
— Красив? — попита той скептично. — Едва ли.
Тя поклати утвърдително глава.
— Да, красив. — Целуна едното му зърно и се засмя, когато той измърка от удоволствие.
— Развалих те. Преди да ме срещнеш беше порядъчно момиче — подразни я той.
— Това бе, преди да разбера какво изпускам.
Едва след като прие предложението му за женитба, Дилън си позволи да вярва, че тя наистина го обича, въпреки че го заявявала много пъти. Беше твърде хубаво, за да е истина. Той не заслужаваше толкова красиво и непорочно момиче като Дебра Нюбъри. Не беше заслужил и безрезервния прием от страна на нейното семейство. Най-накрая безпокойствието му по тези въпроси породи спор. По средата на скандала Дебра бе настояла:
— Каква е тази ужасна тайна, заради която се страхуваш, че ще спра да те обичам?
— Имам досие — бе признал той. — Смяташ ли, че родителите ти ще искат за зет осъждан човек?
— Не знам какво да мисля, докато не ми разкажеш, Дилън.
Родителите му бяха починали, когато бе на осем години.
— Идваха да ме вземат от летен лагер. И тогава стана една от онези ужасни катастрофи по магистралите. Преобръщане на камион с ремарке. Колата ни останала под него. И тъй като нямаше кой да се грижи за мен, бях под опеката на баба си по бащина линия.
— Баба Бърк положи максимални усилия, но аз бях разгневено момче. До смъртта на мама и татко всичко вървеше нормално. Татко печелеше добре, мама бе грижовна и нежна. Не беше честно да умрат — и за тях, и за мен.
— Започнах да правя бели в училище. Успехът ми рязко се влоши. Ненавиждах баба си, защото се опитваше да заеме мястото на родителите ми, макар че от друга страна осъзнавах какъв огромен товар бях за нея на тази възраст. Накрая разбрах, че ми се беше паднала такава съдба и просто трябваше да извлека най-доброто от положението си. Няколко години всичко беше наред.
— После, вече четиринадесетгодишен, баба се разболя. Наложи се да постъпи в болница. Когато попитах лекарите за сериозността на болестта й, те ми надрънкаха глупости от рода на вярата в божията воля. Тогава осъзнах, че и баба щеше да умре. Прави й чест, че ми каза истината направо. „Съжалявам, че те оставям сам, Дилън, но нищо не мога да направя.“
— След смъртта й ме настаниха в дом на осиновители. Мразех го. Имаше още пет деца. Непрекъснато слушах за войната във Виетнам, но тя едва ли беше по-лоша от побоищата в тази къща, особено между мъжа и жената. Виждах го да я налага по няколко пъти на ден.
— Щом станах на шестнадесет години, избягах оттам. Реших, че е по-добре да живея сам, отколкото да остана в дома. Очакваха ме пари под попечителство, но когато се разтичах да проуча нещата, разбрах, че някой, вероятно осиновителите ми, вече се бе докопал до тях. Прецених, че нищо сериозно не можех да им сторя. Бях сигурен, че ще се оправя някак, но естествено не успях и се наложи да крада, за да не гладувам.
— Накрая ме хванаха и пратиха в поправително училище, евфемизъм на затвор. Още от първия ден започнах да правя планове как да избягам. Опитах два пъти. На втория един от възпитателите ме съсипа от бой.
— Ужасно — прошепна съчувствено Дебра.
Дилън се усмихна горчиво.
— В началото и аз така мислех. По-късно той ми обясни, че с това трябвало да привлече напълно вниманието ми, за да не започнат думите му да влизат през едното ми ухо и да излизат от другото.