С дъх на скандал
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «С дъх на скандал». Краткое содержание книги:
— Виждаш ли? Прав бях. — Обгърна я с ръце, притисна я и страстно я целуна. Когато най-после вдигна глава, каза: — Обичам те, Дебра!
Беше я обикнал още в момента, в който я видя. Бяха се срещнали първия ден на есенния семестър в Техническия институт на Джорджия. Студентите от последния курс караха английски за напреднали. За Дилън това бе по желание. За Дебра, с главен предмет езикознание, изучаването на произхода на английския беше задължително.
След първите няколко думи, изречени от женствения професор, Дилън си помисли, че ще трябва да мине през всички неприятности, свързани с промяна на програмата. Не смяташе, че ще може цял семестър, по три часа седмично да предъвква носовата интонация на професора.
Тогава, с пет минути закъснение, влетя Дебра с развети руси коси и порозовели от смущение бузи, останала без дъх от изкачването по стълбите. Извини се, че не могла да намери залата.
Дилън се влюби моментално и я пожела. След лекцията си проби път сред студентите, за да открие тази, която промени решението му за програмата.
— Здрасти, Дебра Нюбъри — каза той, настигайки я. Беше запомнил името й, когато тя го съобщи на раздразнения от прекъсването професор.
Погледна го с очи с цвета на Карибско море.
— Здрасти.
— Принадлежиш ли на някого?
Бяха стигнали до стълбите. Тя се спря и се обърна към него.
— Моля?
Дръпна я леко настрана, за да не задръстват движението и повтори въпроса си.
— Принадлежа на себе си — отговори наперено тя.
— Имаш ли гадже, съпруг или нещо подобно?
— Не. Макар че не виждам какво ти влиза в работата.
— Сега ще ти кажа. Би ли спала с мен?
— Не знам. Бих ли?
Можеше да не му обърне внимание и просто да продължи надолу по стълбите. Можеше да се вбеси и да му удари плесница. Можеше да се обиди и да му изнесе лекция по морал. Вместо това реакцията й беше точно такава, на каквато се беше надявал — почти пълна капитулация. Беше отвърнала на шегата. Неговият въпрос бе подкрепен с толкова пленителна усмивка, че нямаше как да я засегне.
Жените, с много малки изключения, го харесваха. Дилън приемаше този факт скромно, какво можеше да направи с хубавото си лице в края на краищата. Генетиката си беше казала думата. Винаги бе приемал лешниковите си очи като нещо естествено, но жените изглежда смятаха златистите им петънца за необикновени и интригуващи. Твърдяха, че му завиждат за дългите черни мигли и изсветлелите кичури кестенява коса през лятото.
Когато Дебра го изгледа отгоре до долу, за първи път от дълго време насам Дилън се замисли как наистина изглежда. Очевидно го хареса за флирт. Вместо да си легнат, седнаха да пият кафе и почти привършваха втората си чаша, когато тя го попита как се казва. Явно в началото това нямаше значение.
Спаха заедно едва след Деня на Благодарността. Срещите им бяха чести, но обикновено завършваха с пламенни милувки и опипвания с ръце. Дилън полагаше усилия да не поиска нещо повече.
Онзи следобед, след бурно празненство по случай Деня, бяха в кухнята на Нюбърови и почистваха. Изведнъж Дебра каза:
— Дилън, хайде да се любим.
Не му трябваше много време да я изведе от къщи, където бе пълно с роднини, и да я закара до най-близкия мотел.
— Трябваше да ми кажеш, че си девствена — прошепна той.
Виждайки несигурност по лицето му, тя се притисна още повече до него.
— Не исках да си мислиш, че съм необикновена.
— Знаеш ли какво значи това?
— Че няма да ме уважаваш от утре сутринта? — попита тя дяволито.
— Не. Означава, че ще трябва да се оженим.
— Надявах се да кажеш точно това.
Отложиха всичко със седем месеца, за да се дипломират и защото Дебра винаги бе мечтала за традиционна сватба през юни. Необходимо бе и по-дълго време за подготовката на тържество с петстотин гости.
Сега, след великолепието на церемонията, Дилън взе невестата си на ръце и я положи внимателно на леглото.
— Не искаш ли да съблека това? — попита тя, като докосна предницата на нощницата си.
— Не още. Сигурно си платила цяло състояние за нея. Би трябвало да я поносиш по-дълго от четиридесет и пет секунди. Освен това — добави той — харесваш ми с нея.
Плъзна ръка по корема й и я целуна по устата. Големите му ръце я караха да се чувства като подвижна кукла, винаги готова да си поиграят с нея. Той никога не се възползваше от желанието на Дебра да се раздава и внимаваше да не я нарани. И сега гледаше да не притиска силно гръдния й кош, а лицето му леко потри плоския корем. Целуваше я през плъзгащата се материя.
— Хм — измърка тя, докато я облягаше на възглавниците. — Обичай ме веднага, Дилън.