Именникът на българските князе

Във Византия е обичай модните дрехи и прически да се наричат по народа, който първи ги е употребил или за когото те са неотделима част от етнографското поведение. Прочутият историк на Юстинияновата епоха — Прокопий Кесарийски — свидетелства за модна прическа, специална дреха и шалвари, разпространени сред привържениците на цирковите партии. Начинът на остригване, при който косата се остригва отпред до слепите очи е определен като „хунски“. Това е важен знак за популярната политическа идея на деня, защото димите са политическа сила във Византия.

Всеки народ от новопоявилите се народи по границата на Византия носи косата си различно и в съответствие с общественото й значение. Ето какво пише Агатий Миринейски, който е продължител на Прокопий Кесарийски: „На царете на франките е напълно забранено да си острижат косите. Те от деца ходят винаги с нестригани коси и всички плитки им се спускат много красиво върху раменете, както и предните плитки, разделени на челото висят от двете страни. Разбира се, не както у аварите и турките — невчесани, нечисти, мръсни и сплетени грозно с приплетка…“. Византиецът вижда добре разликата между франки, турки и авари, които напълно се различават от остриганите по хунска мода конни племена.

Засичайки успоредиците на сведението за „остриганите глави“ в едно и също време — X в., изследователят доказва значимостта и разпространението на обреда. Но това не позволява да бъде разгадан неговият смисъл. За да бъде проумяна историята и скритото известие на самия обичай ученият трябва да намери други податки, връщайки се назад във времето. Още повече, че летописецът, съставил списъка на българските князе безусловно е подчертал продължителността на преданието — „тези пет князе държаха княжението с остригани глави“, казва книжовникът. Следователно обичаят съществува още по времето на Авитохол и най-вероятно не започва със самия него. За да се разбере културната история и смисълът на обичая, историкът следва да потърси нови данни в текстовете на античните автори и по такъв начин да загради възможните решения на историческата задача. Разбира се без да напуска областта, в която хронистите от X в. и съставителят на Именника виждат продължението на традицията князете и вождовете да ходят остригани.

В европейската историография по въпросите на Великото преселение на народите не съществува и никога не е съществувало единно мнение относно народностния (в смисъл на религия, език, антропология и обичай) произход на хуните. Прието е мнението, че те са тюрки, ала едва ли всички племена и родове, влизащи в състава на степното обединение, начело на което стои Атила са тюрки. Страшното нашествие, стигнало по предание до Рим, където „бичът Божи“ — Атила — се среща с папата, оставя огромно впечатление на съвременниците. Нещо повече — ужасът от хунската вълна остава силен дори до X в., когато все още се разправят приказки и се носят предания за хунския предводител. Дори германският епос „Песента на нибелунгите“, записана приблизително по това време запазва спомен за Атила, наречен Етцел. Разрушителната сила на степното нашествие дава храна на въображението и предоставя огромни възможности пред надарени писатели да засипват с метафори и сравнения читателя на исторически хроники. Затова понятието „хун“ се превръща повече в синоним на безпощадния конен воин, отколкото на азиатска орда.