Елфите на Шанара

После бреговата линия се промени и започна да се спуска надолу към бързите води на реката. Леката мъгла се вдигна достатъчно, за да разкрие един тесен мост от скали. Те пресякоха бързо, приведени ниско над водата, устремени към прикритието на мъглата отвъд. Когато се събраха благополучно на другия бряг, Дървесният пискун започна отново да цвърка към Стреса.

— Казва да вървим наляво — преведе с гърлено ръмжене комбинираната котка.

Те постъпиха както ги посъветва Дървесният пискун и навлязоха в гъстата мъгла. Изчезнаха последните остатъци от дневната светлина и настана пълен мрак. Единствената светлина идваше далеч отпред. Бе странно бяла и слабо пробляскваше през мъглата. Бяха принудени да забавят хода си, за да опипват пътя си напред в тъмнината, да се спират и вслушват и после да преценяват къде е безопасно да се движат. Демоните изглежда бяха сбрани някъде пред тях. Рен бе готова да се обзаложи, че те бяха между тях и крайната им цел.

Твърде скоро откри, че е отгатнала правилно. Те изкачиха едно възвишение по стръмна скала от застинала лава, гъсто обрасла с изсъхнали храсти. Внезапно мъглата изчезна. Всички бързо се скупчиха в храсталака. Свити близо един до друг в сенките, те се взираха в това, което бе пред тях.

Арборлон се издигаше върху един хълм на разстояние по-малко от една миля и излъчваше странна светлина. Тя струеше от една масивна стена, която ограждаше града, пулсирайки слабо на фона на мъглата и облаците. Навсякъде гъмжеше от демони сенки, които изчезваха в мъглата и се появяваха отново от нея — безлични, безформени призраци, уловени за миг в светлината на огньовете, изскачащи от земните пукнатини, през които бяха изригнали потоци стопена лава. Струи от пара изпълваха въздуха с пепел и горещина и превръщаха обгорената земя в един призрачен пламтящ пъкъл. Мърморенето на демоните се заглушаваше от надигащия се от недрата на земята тътен. Разтопеното сърце на вулкана клокочеше и изхвърляше лава. В далечината, издигайки се високо над града и призраците, контото обсаждаха, димеше кратерът на Килешан, нащърбен и заплашителен — едно огнено чудовище, очакващо своя пир.

Потресена от гледката, Рен премести погледа си от обсадения град към съсипания пейзаж. Беше невероятно, че елфите са се оставили да бъдат затворени в един подобен свят. Тя чувствуваше, че се изпълва със страх и отвращение. Как бе възможно да се случи това? Елфите бяха лечители, обучавани от момента на своето раждане да възстановяват живота, да пазят непокътната земята и нейните живи същества. Какво бе попречило тук го сторят? Арборлон бе един скрит зад стените си остров — неговите хора бяха запазени и все още можеха да поддържат нивото си — докато светът отвън беше се превърнал в някакъв кошмар.

— Откога нещата са така? — попита Рен, навеждайки се към Стреса.

— Фффппхтт! От години! — изсъска комбинираната котка. — Елфите са се барикадирали там от незапомнени времена, криейки се зад своята магия. Ссстттппп! Виждаш ли светлината, излъчвана от стената, която им служи за щит? Ммссст. Това е тяхната защита!