Елфите на Шанара

— Грррллл! — Стреса беше до тях. — Трябва да се скрием! Сссттт! Твърде много са!

Отзад, твърде близо до тях, преследващото ги чудовище нададе триумфиращ рев. Те избягаха отново от него, скривайки се в мъглата, през плетеницата от сенки и полусенки, като се препъваха и лавираха по своя път напряко по скалата. Раната на Рен кървеше силно. Тя виждаше кръв и по Гарт, но не бе сигурна дали беше негова или нейна. Устата й бе пресъхнала, а гърдите й изгаряха щом си поемеше въздух. Силите започваха да я напускат.

Изкачиха се на върха на едно възвишение и изведнъж Стреса, която продължаваше да води, изчезна внезапно от погледите им. Бързайки към мястото, където бе паднала, те я откриха просната непохватно на дъното на една недълбока падина.

— Бързо тук! Това място е удобно за скривалище! — извика тя като фучеше и съскаше, докато се изправяше на краката си.

С мъка се свлякоха надолу и проследиха погледа й. Под една козирка в скалата имаше пукнатина, която извиваше неизвестно накъде.

— Сссстттппп! Бързо вътре! Хайде, мястото е достатъчно безопасно! — — подкани ги комбинираната Котка, Когато те не реагираха, тя се втурна заканително към тях. — Скрийте се! Аз ще отпратя създанието и ще се върна за вас! Хррггглл! Хайде! Веднага!

Стреса се обърна рязко и изчезна. Гарт се поколеба само за миг и после се пъхна в пукнатината. Рен беше на крачка зад него. Те протегнаха ръце, щом тъмнината ги обгърна, и тръгнаха пипнешком напред. Пукнатината се заспуска надолу в лавата. Когато влязоха достатъчно навътре, така че едва виждаха светлината отвън, те се свиха ниско долу и зачакаха.

Секунди по-късно чуха издаваните от техния преследвач звуци. Чудовището се приближи без да забавя хода си и тромаво отмина. Шумът заглъхна. Рен посегна към Гарт и стисна рамото му. Очите й бяха започнали да привикват с тъмнината и тя едва-едва го различи. Рен пъхна късия меч в канията, свали коженото си яке и откъсна ръкава на туниката. Можа да види спускащите се по ръката й тъмни, кървави следи от ноктите. Почисти раните с лечебен мехлем и ги превърза с последното шалче, което носеше. След известно време щипането изчезна, преминавайки в тъпа, пулсираща болка. После седна уморена и се заслуша в собственото си дишане, което се смесваше в тишината с дишането на Гарт.

Времето минаваше неусетно. Стреса не се връщаше. Рен затвори очи и остави мислите си да се носят.

Колко ли далеч са сега от реката? — запита се тя. Роуен лежеше между тях и Арборлон и щом веднъж я преминеха, щяха да стигнат, до елфите. Мигновено осъзна какво означава това. Едва сега й бе останало време да осъзнае факта, че елфите съществуват, че те не са просто слух или легенда, а истински и живи, и че въпреки всички препятствия ги беше открила. Или поне — почти открила. Още ден или най-много два… Рен отвори отново очи и точно тогава видя съществото.