Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Дървесният пискун изцвърка тихо, карайки я да се обърне.
— Хурррлл. Дървесният пискун казва, че светлината отслабва и магията си отива. Не остава много време до пълното й изчезване.
Рен се взря отново навън в масовото унищожение. Няма много време, повтори на себе си тя.
Пъкълът!
Не можеше да има ни най-малко съмнение в това. Рен изпита едно внезапно чувство за безполезност. Какъв бе тогава смисълът на нейното търсене? Бе дошла на Мороуиндъл, за да намери елфите и да ги върне в света на хората. Това бе поръчението на Аланон за нея при Рога на пъкъла. Но как тогава можеше изобщо елфите да се върнат при това положение? Те сигурно биха го направили отдавна, ако бе възможно. Но бяха останали тук, обградени отвсякъде. Тя си пое дълбоко въздух. Защо Аланон я бе изпратил тук? Какво се очакваше от нея да направи?
Изпълни я голяма тъга. Ами ако елфите бяха обречени? Те бяха всичко, което бе останало от вълшебния свят, от първите хора и от магията на живота. Елфите бяха направили толкова много, за да създадат Четирите земи, когато след края на Великите войни и старите насоки бяха загубени. Всички деца на Шанара бяха с елфова кръв; всички борби, водени за запазването на расите, бяха спечелени от тях. Изглеждаше невъзможно всичко това да е захвърлено в летописите на историята, а от елфите да не е останало нищо друго освен легенди. Митове и легенди, размишляваше Рен — така сега стоят нещата.
Спомни си отново за обещанието, което си бе дала: да научи истината за своите родители, да открие кои са били те и защо са я оставили. Ами Елфовите камъни? Бе дала обет да открие защо й бяха дадени. Рен прокара пръсти по издутата кожена торбичка около врата си. Не бе се сещала за Елфовите камъни откакто бяха започнали да се катерят по Черния корниз. Когато бяха в опасност, дори не бе й хрумнало да използува магията. Тя поклати глава. Но защо да го прави? Твърде ясно виждаше колко добро бе донесла магията на елфите. Рен усети ръката на Гарт върху рамото си и прочете въпроса в очите му. Той я питаше какво възнамерява да прави. Рен откри, че се пита същото.
Върви си у дома, шепнеше един глас вътре в нея. Откажи се от тази лудост.
Една част от нея бе съгласна. Това беше лудост и тя нямаше никаква друга причина да бъде тук, освен глупавото й любопитство и инат. Виждаше се колко малко можеха да й помогнат нейните умения и тренировки в тази работа. Истински късмет е, че бе достигнала толкова далеч. Късмет бе, дори само това, че бе останала жива.
Но въпреки всичко тя бе тук. И отговорите на всички нейни въпроси се криеха точно зад светлината.
— Стреса, има ли някакъв начин да влезем в града? — попита шепнешком Рен.
Очите на комбинираната котка блестяха в тъмнината.
— Урроуулл, Рен от елфите. Ти си твърдо решена да отидеш там, нали? — Когато Рен не отговори, тя продължи: — В едно дефиле, което — хрруулл — лежи близо до мястото, където бродят демоните, има скрити тунели. Сссстгтпх. Тунелите водят в града. Елфите ги използуват, за да се измъкват тайно или поне някога са ги използвали. А после ни оставиха да стоим отвън на стража и да ги пазим. Пххфффт. Вероятно все още някой от тях се използува, не мислиш ли?
— Можеш ли да го намериш? — попита тихо Рен.
Комбинираната котка примигна.
— Ще ми го покажеш ли?
— Хссстттт. Ще си спомниш ли обещанието да ме вземеш със себе си, когато приключи тази работа?
— Ще си го спомня.
— Много добре. — Лицето на котката се промени. — Тогава да вървим към тунелите. Кои от нас продължават?
— Гарт, ти и аз.
Дървесният пискун мигновено зацвърча.
— Така си мислех и аз — измърка Стреса — Пискунът също иска да дойде. Рууулл. Защо не? Той е само един пискун.
Рен се поколеба. Тя усещаше пръстите на Дървесния пискун, вкопчени здраво в рамото й. Пискунът изцвърча още веднъж.
— Сссшшш. — Стреса може би се смееше. — Той казва да ти предам, че неговото име е Фавн и че е решил да те приеме.
— Фавн — повтори името Рен и слабо се усмихна. — Това ли е името ти, мъниче? — Кръглите очи не се откъсваха от нея, а големите уши бяха щръкнали напред. Странно бе, че Дървесният пискун имаше дори име. — Значи ти ме приемаш, така ли? И ще вървиш навсякъде с мен? — Тя поклати печално глава. — Е, това е твоята страна и може би няма да мога да ти попреча, ако наистина се опиташ да ме следваш.
Рен погледна Гарт, за да се увери, че той е готов. Грубото му лице беше спокойно, а тъмните му очи неразгадаеми. Тя хвърли последен поглед към налудничавия свят долу, потисна страха и съмнението и с цялата си убеденост си повтори, че е момиче Скитник и че може да преживее всичко. Пръстите й пробягаха набързо по твърдата повърхност на Елфовите камъни. Ако станеше необходимо… Рен прекъсна гази мисъл.