Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Малко след това Дървесният пискун беше се свил в скута й. Той бе все още там, когато тя накрая заспа.
Събуди я отново твърдото и уверено побутване на Гарт. Рен примигна и се огледа. Дървесният пискун се бе върнал обратно на своята полица и наблюдаваше оттам. Гарт й направи знак, че е време да вървят. Тя се изправи предпазливо в тясното затворено пространство на пукнатината и метна на гръб своята раница. Стреса чакаше при входа с разперени бодли и душеше въздуха. В тяхното укритие бе горещо, а въздухът неподвижен и задушен.
Рен погледна набързо към мястото, където се бе свил Дървесният пискун.
— Довиждане, мъниче — каза му тихичко тя.
После те излязоха от тъмнината и се озоваха отново срещу мъждивата светлина. Бе минало обед, докато бяха спали. Мъглата, която покриваше долината, изглеждаше по-гъста от преди. Тя миришеше на сяра и вонеше, а вкусът й бе на пепел и тиня. Горещината от сърцето на Килешан се издигаше през порьозните скали и висеше упорито и неподвижно във въздуха, уловена в безветреното пространство на долината, сякаш затворена в котел. Маранята отразяваше пронизващата слънчева светлина, която принуждаваше Рен отново да присвива очи. Сенчести китки акациеви дървета се мержелееха в маранята, а ленти черна скала от застинала лава изчезваха в други светове.
Стреса ги водеше напред като си пробиваше предпазливо път през тъмната мъгла, притичвайки от едно място до следващото и същевременно душейки въздуха. Денят бе неприятно тих. Рен се ослушваше подозрително. Спомняше си думите ма Стреса, че демоните спят сега, но същевременно не се доверяваше на тази информация. Те навлизаха все по-дълбоко в чашата на долината. Минаваха покрай островчета джунгла, обрасли гъсто с увивни растения и треви. Спускаха се по ръбове и падини, покрити с килим от храсти и по безкрайни ивици гола и скърцаща под краката им застинала лава, които се разплитаха като черни панделки през мъглата.
Следобедът бързо преминаваше. В омарата около тях нищо не се движеше. Там се спотайваха различни същества, Рен знаеше това. Можеше да усети тяхното присъствие. Имаше същества, подобни на това, което почти ги настигна тази сутрин и други, още по-лоши. Но Стреса изглежда усещаше къде бяха и ги избягваше, изпълнявайки своите задължения на водач и уверена в избора на маршрут, докато се движеше през коварния лабиринт. Всичко се изменяше и променяше, докато се движеха. Създаваше се впечатлението, че нищо не е постоянно, че целият Мороуиндъл е в непрекъснато движение. Островът се делеше и преобразуваше около тях, сякаш това бе един сюрреалистичен пейзаж, който можеше да бъде всичко, което поискате, и не беше свързан с нормалните природни закони. Рен ставаше все по-неспокойна. Привикнала към надеждния терен на равнини, планини и гори, тя бе подозрителна към пространството, неоградено от вода и разположено върху една пещ, която можеше внезапно, да се разтвори и да погълне всичко, което живееше върху нея. Дъхът на Килешан преминаваше през пукнатините в застиналата лава. Това бяха малки изригвания, които воняха на изгоряла скала и газове, и оставяха частици, които се носеха във въздуха. Сред скалите от застинала лава и бурени растяха някак неуместно изолирани групи от цъфтящи храсти, които се бореха за оцеляването си сред горещината и пепелта. Някога, мислеше си Рен, този остров е бил много красив, но бе трудно човек да си го представи сега.
Когато достигнаха Роуен, денят бе към края си, а светлината посивя и отслабна. Съществата в омарата започнаха отново да се размърдват. Тяхното мърморене и ръмжене караше тримата спътници да стават все по-внимателни. Те стигнаха до едно място, където далечният бряг на реката бе скрит от паравана на мъглата, а близкият се спускаше стръмно към един тъмен и буен бързей, затлачен до такава степен с утайка и отпадъци, че не се виждаше нищо под повърхността му.
Стреса спря на края на брега, погледна несигурно наляво и надясно и подуши тежкия въздух. Рен коленичи до комбинираната Котка.
— Как ще минем от другата страна? — попита тя.
— При Брода — отвърна сумтейки Стреса. Ссспптт. — Бедата е, че не съм сигурна къде беше.
Рен хвърли поглед назад към Гарт, който наблюдаваше безучастно. Светлината започна бързо да отслабва, а звукът от надигащите се от сън демони се засили. Въздухът бе неподвижен и зноен, а дневната горещина се охлади до влажна задуха.
— Ррруулл. Надолу по течението, мисля — реши Стреса, но гласът й не звучеше много уверено.