Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Бавно и внимателно подготвих пистолета си. Отново се огледах. С премерени стъпки се отправих към входа му. Пристъпих и зачаках. Не стана нищо — вътре нямаше никой — никой, който да ми попречи да тръгна надолу по стъпалата. Вперих поглед към онова, което беше пред мен — както преди, стъпалата се губеха в мрака. Поех по тях. С всяка нова крачка, стисках все по-силно и по-силно оръжието си. Мракът ме обгръщаше плътно, също като застоялия неподвижен въздух. Спрях, за да проверя дали очите ми няма да свикнат с тъмнината. В края на краищата се наложи да опипвам пътя пред себе си. „Долният свят, милорд, е само за умрелите.“ Чух отново думите на пашата. В същия момент усетих нещо пред мен. Вдигнах пистолета, поех дълбоко дъх и отново го свалих. Намирах се пред една врата. Потърсих дръжката и я отворих. Зад нея се виеше стълбище, осветено от слаба, мигаща рубиненочервена светлина. На стената видях фрески в арабски стил. Като че ли илюстрираха историята на Адам и Ева. Само че Ева стоеше встрани, бледа, останала без кръв, а Адам се намираше в ръцете на друга жена. Тя пиеше кръвта му. Лицето й беше като на жената над вратата на кьошка. Продължих напред. Мяркащите се по каменните стени сенки станаха по-високи и по-червени. Започнах да си мисля, че може би древните са били прави — стъпалата наистина водеха към ада. После видях, че свършват. Нататък се показа нещо като каменна стая. Почувствах, че се намирам много дълбоко под земята — това можеше да бъде единствено гробница. Вдигнах пистолета, готов за стрелба. Пристъпих през прага и влязох в криптата.
Лорд Байрон замълча. Ребека, стояла безмълвна толкова дълго, нямаше желание да говори, за да подкани вампира да продължи. Остана неподвижна, с вперени в него очи. Той също се взираше, но не в Ребека, а в онази открита преди толкова много години каменна стая. С безизразно лице лордът погали брадата си с върха на пръстите. В очите му проблясваше загадъчна усмивка.
— Имаше пламъци — рече той най-сетне. — Пламъци, които се издигаха от бездната в далечния край на помещението. Пред тях стоеше стар олтар с посвещение на Хадес, богът на смъртта. До олтара видях Хайде. Лежеше по гръб, красива и нещастна, фереджето й беше свалено, туниката — разкъсана на гърдите. Пашата се бе впил в тях като бебе, което суче от майка си. От време на време той спираше, галейки гърдите и с устни и страни. Разбрах, че си играе с изтичането на кръвта й. Хайде се движеше и стенеше, но не можеше да стане, защото мъжът я държеше за китките, а тя бе слаба, много слаба. Колко нежно я изпиваше пашата. Отново я погали. По зърната на гърдите й от езика му остана кръв. Момичето изведнъж изхълца, пръстите й се свиха конвулсивно във въздуха. Тя стисна краката си около пашата. Успокоявайки ръката си, аз вдигнах оръжието. Пристъпих крачка напред. Допрях цевта в тила на Вакел.
Той бавно се обърна и ме погледна. Очите му горяха в сребристо. Страните му изглеждаха издути и дебели. По устните и мустаците му имаше петна кръв. Усмихна се, оголвайки към мен дългите си, бели зъби — помислих, че ще скочи да се впие във врата ми. Когато го натиснах по-силно с пистолета по главата, той се олюля и падна, като пиян кърлеж. Тогава си дадох сметка, че това сравнение съдържа самата истина. Пашата лежеше на едната си страна, червендалест, подут, пълен с кръв. Опита се да стане, но успя само да положи главата си в основата на олтара. Прилича на пиян, рекох си. На отровен от алкохол, който едва се движи.
„Убийте го“, прошепна тихо Хайде. Тя бе успяла да се изправи на крака, но се опираше на ръката ми. „Убийте го“, отново повтори тя. „Простреляйте го в сърцето.“
Пашата се разсмя. „Да ме убие?“ злорадо рече той. Гласът му прозвуча неочаквано приятно в ушите ми — дори Хайде изглеждаше очарована от него. Изведнъж тя се мушна в тъмното и видях как взима един меч. Изглежда го беше скрила там по-рано, за да има готовност в момент като този.
„Куршумът хапе по-дълбоко“, рекох аз. „Моля те, Хайде, остави меча.“
Пашата отново се изсмя. „Виждаш ли, моя прекрасна робиньо? Твоят освободител никога няма да ме убие, защото много държи да се добере до моите знания.“
„Убийте го“, повтори Хайде и изведнъж извика. „Убийте го веднага!“
Ръката ми върху пистолета бе спокойна като преди. „Базиликата“, прошепнах аз, „разрушената кула — чакай ме там.“
Хайде ме погледна. „Не се изкушавайте.“ Тя вдигна ръка да ме погали, после едва чуто промълви: „Не ме предавайте, Байрон, иначе ще бъдете низвергнат в ада.“ Обърна се и тръгна към стълбата. „До скоро в разрушената кула,“ каза и изчезна. Ние с пашата останахме сами. Пристъпих към него. „Ще ви убия,“ насочих пистолета право в сърцето му. „Не се заблуждавайте, ваша светлост, че няма да го направя.“