Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— То май и мене не ме бива да раждам бебета.
— Това ще го свърша аз, сър — направо нямам търпение да го свърша! Но бих искала да пътувам с тебе всяка сутрин до улица „Макгий“.
— За мене е повече от удоволствие, мадам. Но защо до улица „Макгий“?
— Канзаският бизнес колеж, ето защо. Искам през следващите няколко месеца, преди да се издуя съвсем, да се науча да пиша на машина и да овладея Питмановата стенография. И после, ако някога се разболееш, бих могла да работя в канцелария и да изкарвам парите… а пък ако някога подхванеш собствен бизнес, бих могла да ти върша канцеларската работа. Това ще ти спести наемането на момиче, а може и да ни прекара през мъчнотиите, с които, както го пише по книгите, започва всеки нов бизнес.
Брайни ми рече провлачено:
— Беше заради готвенето и заради още един талант — много ясно си го спомням. Кой да ти се сети?
— Искаш да кажеш, че мога да се запиша?
— Я по-добре пресметни колко пари ще трябват за такса за обучение, пътни, храна…
— Аз ще приготвям суха храна и за двама ни.
— Утре, Мо. Или вдругиден. Нека първо да се оправим с тази къща.
Наехме къщата, макар че онзи кожодер се закучи на сто трийсет и осем долара. Останахме там две години и още една дъщеря време — Карол — а после се преместихме зад ъгъла на Мерсингтън в една мъничко по-голяма къща (хазаинът беше същият), където родих първия си син, Брайън младши, през 1905 г.… и разбрах какво е станало с премиите от „Хауард“.
Беше пролетта на 1906 г., една майска неделя.
Разходихме се до Двайсет и седма улица и хванахме трамвая на запад само за десет пресечки, след което Брайни натисна копчето.
— Какъв хубав ден! Нека се поразходим по булеварда.
— Става.
Брайън ми подаде ръка. Преминахме на южната страна и тръгнахме към западната страна на булевард „Бентън“.
— Миличка, би ли искала да живееш в този квартал?
— Много бих искала и съм сигурна, че след двайсетина години ще се преместим да живеем тук. Много е хубаво.
Наистина си беше — всяка къща — на по два етажа, с поне десет-дванайсет стаи, всяка — с алея и гараж за каретата (плевня, както си му викахме ние, селяндурите). Цветни лехи, витражи от опушено стъкло над вратите, всичките къщи — нови или идеално поддържани — по архитектурата познах, че са някъде от 1900-ната година. Май си спомнях, че онази година, когато дойдохме в Канзас сити, тук се строеше усилено.
— Двайсет години за душманите, любима моя — не бъди песимистка. Хайде да си изберем една и да си я купим. Какво ще кажеш за оная с паркирания на тротоара отпред саксън?
— И саксънът ли върви заедно с нея? Не ми харесва тая врата, дето се отваря назад — някое детенце може да изпадне. Предпочитам онзи файтон с чифта врани коне.
— Ние няма да купуваме коне — само къщи.
— Ама, Брайън, не можем да си купим къща в неделя! Договорът няма да е законен.
— Щом аз ти казвам, значи може. Ще си стиснем ръцете и ще подпишем документите в понеделник.
— Много добре, сър.
Брайни обичаше да си играе игрички. Каквито и да бяха те, аз се включвах. Той беше щастлив мъж и правеше и мене щастлива.
В края на пресечката минахме от източната страна и продължихме на юг. Пред третата къща след ъгъла Брайън спря.
— Мо, тая ми харесва как изглежда. Прилича на щастлива къща. На тебе как ти се струва?
Къщата беше същата като всички други наоколо — голяма, удобна, хубава… и скъпа. Не беше толкова предразполагаща като другите, тъй като явно беше необитавана: на верандата нямаше мебели, щорите бяха спуснати. Но аз се съгласявах със съпруга си винаги, когато беше възможно… пък и къщата не беше виновна, че в нея не живее никой. Ако наистина не живее никой.
— Сигурна съм, че би могла да бъде щастлива къща, ако в нея живее който трябва.
— Например ние?
— Например ние — съгласих се аз.
Брайън тръгна по алеята към къщата.
— Мисля, че вкъщи няма никой. Я да видим дали не са оставили някоя врата отключена. Или някой прозорец — отворен.
— Брайън!
— Трай, жено.
Та волю-неволю го последвах по алеята с чувството, че госпожа Пуританка се звери към мене иззад пердетата по цялата пресечка открай-докрай. По-късно научих, че си е било точно така.
Брайън натисна дръжката.
— Заключено. Е, я да оправим това.
Бръкна в джоба си, извади ключ, отключи вратата, отвори я и ме пусна да мина.
Без да смея да си поема дъх от страх, прекрачих прага и малко си отдъхнах, като видях голите подове и чух как отекват стъпките ни — личеше си, че е празна.