Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Казаха ми също, че тази снимка променила цялата история на човечеството по няколко времеви линии.
Може и така да е, може и да не е. Не съм убедена докрай в теорията за Светът като мит, нищо, че съм действащ агент на Времевия корпус и въпреки че най-умните хора, които познавам, ми разправят, че там била истината. Татко винаги е искал от мене да мисля самостоятелно, а господин Клеменс също ме насърчи. Учили са ме, че единственият Непростим грях, обидата към собствената ти същност, е да приемеш каквото и да било просто защото имало авторитет.
Нанси има два рождени дни: деня, в който я родих, регистриран във Фондацията, и деня за пред хора, който по-добре съответстваше на датата на сватбата ми с Брайън Смит. В края на XIX век това беше лесно, тъй като в Мисури тъкмо започваха да водят статистика на населението. Повечето записки все още бяха от типа „Семейна библия“. Чиновникът, който отговаряше за окръг Джаксън, регистрираше раждания, бракове и смърт, ако някой му съобщеше, но ако някой пропуснеше, нищо не се случваше.
Известихме на Фондацията за точния ден на раждането на Нанси с документ, подписан от мене и Брайън и заверен от доктор Рамзи. После, месец по-късно, доктор Рамзи попълни акта за раждане заедно с чиновника и вписа вътре фалшивата дата.
Нищо по-лесно — Нанси се роди вкъщи. Чак до средата на трийсетте години винаги раждах вкъщи, така че нямаше болнична регистрация, която да обърка работата. На 8 януари писах за щастливото събитие (с фалшивата дата) на няколко души в Тийбс и изпратих съобщение в „Лайл каунти лидер“.
Нашият хитър номер не даде на никого в Тийбс да разбере, че малката ни сладка Нанси е „копеле“. Разбира се, мама знаеше, че датата е фалшива… но мама я нямаше в Тийбс. Тя беше в Сейнт Луис при дядо и баба Пфайфър. А баща ми отново беше в армията.
Още не знам какво да мисля за това. Дъщерите не трябва да съдят родителите си… няма и да ги съдя.
Испано-американската война ме бе сближила с мама. Нейните скърби и тревоги ме накараха да реша, че тя наистина обича татко; те просто не го показваха пред децата.
После, в деня на сватбата ми, докато ме обличаше, мама ми даде онзи майчински съвет, който майката на булката по традиция й дава, за да има мир в къщата.
И познайте какво ми каза! Я по-добре седнете, че ще паднете.
Каза ми да търпя безропотно, когато мъжът ми изпълнява „съпружеските си задължения“. Тъй бил рекъл Господ и това била цената, която жените трябвало да платят за привилегията да раждат деца… Но трябвало да разбера също, че нуждите на мъжете били различни от нашите; и че е необходимо да посрещам неговите нужди. Да не го смятам за нещо животинско или грозно — просто да мисля за милите си дечица.
— Да, мамо. Ще го запомня — отговорих й аз.
Значи какво ли беше станало? Дали мама не бе отрязала баща ми? И затова той се беше върнал в армията? Или пък й беше казал, че иска да се махне от този забутан и затънал в лайна град и да опита да изгради нова кариера в армията?
Не знам. Не ми и трябва да знам — не е моя работа. Татко се върна в армията толкова бързо след сватбата ми, че със сигурност го е бил намислил предварително. От писмата му разбрах, че е прекарал известно време в Тампа, после се е прехвърлил в Гуантанамо, Куба… след това е заминал чак за Минданао във Филипините, където мюсюлманите изтрепаха повече наши войници, отколкото испанците бяха успели… и оттам — в Китай.
След Боксьорския бунт си мислех, че баща ми е мъртъв, защото дълго време не получих ни вест, ни кост от него, но после се обади от хотел „Президио“ в Сан Франциско и разбрах за някакви писма, които така и не бях получила.
Напусна армията през 1912 г. По това време беше на шейсет години — дали се е пенсионирал заради възрастта си? Не знам. Татко винаги казваше онова, което искаше да знаеш; ако започнеш да го притискаш, той ти пробутваше някоя измислица… или те пращаше право по дяволите.
Премести се в Канзас. Брайън го покани да дойде да живее при нас, но татко вече си беше намерил квартира още преди да ни се обади, че е в града — всъщност още преди да сме разбрали, че е напуснал армията.
След пет години обаче така и така дойде да живее при нас, защото имахме нужда от него.
В началото на века Канзас сити беше доста вълнуващо място. Въпреки че бях прекарала три месеца в Чикаго преди десет години, не бях свикнала с големия град. Когато пристигнах като млада булка, в Канзас сити живееха 150 000 души. Имаше електрически трамваи, почти толкова автомобили, колкото и теглени от коне карети, навсякъде — трамвайни кабели, телефонни кабели и електрически кабели. Всички по-главни улици бяха павирани; системата от паркове вече я знаеха по цял свят, а все още не беше завършена. Обществената библиотека притежаваше почти половин милион тома.