Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))

Мъжът й беше общ работник при братя Ринглинг6; никога не съм го и виждала даже. Тя продължи да идва при мене — или при Нанси, „нейното“ бебе — и след като вече нямах нужда от помощ и понякога довеждаше и последното си внуче… после оставяше внучето при Нанси и настояваше да свърши моята работа. Понякога успявах да й пробутам някоя чаша чай и да я озаптя. Но не ми се удаваше често. След това тя пак идваше да ми помага, когато бях бременна с Карол. И така с всяко следващо бебе чак до 1911 г., когато „Господ я прибра при себе си“. Ако раят съществува, то Дела е там.

Възможно ли е раят да е толкова реален за онези, които вярват в него, колкото и Канзас сити? Май това добре би се вързало с космологията за „Светът като мит“. Трябва да питам Джубал за тая работа, като се махна най-накрая от този пандиз и се върна в Буундок.

В най-изисканите ресторанти на Буундок много високо ценят „Картофите а ла Дела“, както и други нейни рецепти. От Дела научих много. Мисля, че аз едва ли бих могла да я науча на нещо, защото тя беше много по-отракана и повече разбираше от онези неща, които бяха общи и за двете ни.

Ето и първите ми пет бебета от „касата“:

Нанси Айрини — 1 декември 1899 г. или 5 януари 1900 г.

Карол (Санта Каролита, кръстена на леля ми Карол) — 1 януари 1902 г.

Брайън младши — 12 март 1905 г.

Джордж Едуард — 14 февруари 1907 г.

Мари Агнес — 5 април 1909 г.

След Мари прихванах пак чак през пролетта на 1912 г. Тогава се роди моят глезльо, моето мамино детенце — Удроу Уилсън… който по-късно беше любовникът ми Тиъдър Бронсън… и още по-късно съпругът ми Лазарус Лонг. Не зная защо толкова време не забременях, но не беше от липса на опити: двамата с Брайни опитвахме да раздрънкаме касата при всяка удобна възможност. Не ни беше грижа ще хвана ли, няма ли да хвана — правехме го за кеф… и ако не станеше, това просто отлагаше онези няколко седмици, през които трябваше да се въздържаме — преди и след раждането. О, далеч не се въздържахме от всичко — аз станах много сръчна и с ръцете, и с устата, както и Брайни. Обаче ако ставаше дума за пълно щастие и удоволствие, и двамата предпочитахме доброто старо „вътре-вън“ — независимо дали в мисионерската поза или в осемнайсетте други.

Беше страхотно това, че откакто престанах да бъда ученичка, занимаваща се с разни непристойни неща, почти никога не ми се е налагало да използвам предпазни средства.

През един необичайно топъл и уханен февруарски ден на 1912 г. Брайни ме просна на земята на брега на Блу ривър, като почти точно повтори един по-ранен случай — на 4 март 1899 г. на брега на Маре де Син. И двамата много обичахме да се любим на открито, особено ако я имаше и тръпката от опасността да ни хванат. Когато направихме оная щуротия през 1912 г., бях облечена с дълги копринени чорапи и зелени жартиери; моят мъж ме снима така — гола-голеничка посред бял ден, само по чорапи и жартиери — и тази снимка изигра огромна роля в живота ми след шест години, след седемдесет години и над двеста години по-късно.