Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Залата за събрания в Канзас сити беше толкова голяма, че Демократическата партия щеше да проведе точно там събранието си, на което да излъчи своя кандидат за президентските избори през 1900 г. Тогава залата изгоря за една нощ и реконструкцията й започна още преди да е изстинала пепелта, а демократите посочиха Уилям Дженингс Брайън за свой кандидат в същата тази зала само деветдесет дни след пожара.
Междувременно републиканците пък отново посочиха президента Маккинли, а заедно с него и полковник Теди Рузвелт, героя от хълма Сан Хуан.
През септември 1902 г., едва шест месеца след като беше преизбран, нашият президент бе убит по най-ужасен начин… и бляскавият герой от войната се настани в най-висшестоящата канцелария.
Има времеви линии, по които господин Маккинли не е бил убит и полковник Рузвелт никога не е заемал президентския пост, а далечният му братовчед не се е кандидатирал през 1932 г., което изцяло променя хода и на двете войни — и през 1917, и през 1941 г. Нашите математици от Корпуса на времето се занимават с тези неща, но структурните симулации са нещо твърде голямо дори за новия компютърен комплекс, в който са обединени Майкрофт Холмс IV и Палас Атене; на мене пък това съвсем не ми е по силите. Аз съм фабрика за бебета, добра готвачка, а в леглото се старая да бъда пълно безумие. Струва ми се, тайната на щастливия живот е да знаеш кой си и да си доволен от това — да изглеждаш какъвто си с гордо вдигната глава и да не копнееш да бъдеш някой друг. Амбицията никога няма да успее да превърне врабчето в ястреб или гаргата — в райска птица. Аз съм Джени Рошавата гарга — и това ми отива.
Пиксел е прекрасен пример за това, да изглеждаш точно такъв, какъвто си. Опашката му вечно е вирната и той е вечно уверен в себе си. Днес пак ми донесе мишка и аз го похвалих, погалих и задържах мишката, докато си тръгна — и чак тогава я пуснах в канализацията.
Една среднощна мисъл най-сетне изплува на повърхността. Тези мишки са първото доказателство, притежавано от когото и да било, че Пиксел може да замъкне със себе си каквото си ще, когато захапе някоя вероятност и тръгне да минава през стените, ако това е за описание на онова, което върши. Е, поне е някакъв етикет.
Какво съобщение бих могла да изпратя, на кого и как да го вържа за котарака?
При преминаването ми от качеството на ученичка в качеството на съпруга се наложи да добавя още нещо към „Личният декалог на Морийн“. Едното беше: Простирай се винаги според чергата си. Другото го бях формулирала по-рано: Не позволявай децата ти да те виждат как плачеш — а когато стана ясно, че Брайън доста често ще пътува, включих и него вътре. Винаги да го посрещам с усмивка на лицето… недей, недей, НЕДЕЙ му вгорчава завръщането с разни дреболии за това как тръбата замръзнала и чиракът на бакалина те обидил, или какво бил направил онзи калпазанин, песът, с лехата с теменужките. Нека щом се прибере у дома, се почувства щастлив и да му е тъжно, когато се налага да замине.
Нека децата го посрещнат; не им позволявай да го вбесяват. Той иска децата му да имат майка… но иска и съжителка, която да има ищах и да му е на разположение. И ако ти не си такава, ще си намери другаде.
Още една заповед: Обещанията трябва да се спазват — особено онези, които си дал на децата. Така че три пъти премисли, преди да обещаеш нещо. Ако имаш дори и най-малкото съмнение, недей да обещаваш.
И над всичко: Не отлагай наказанията за „като си дойде баща ти“.
Много от тези правила не важаха, докато имах само едно бебе и то — пеленаче. Но аз си измислих повечето правила предварително и после си ги записах в личния дневник. Татко ме беше предупредил, че нямам чувство за морал — ето защо е необходимо да предугаждам какви решения ще ми се налага да вземам. Не бих могла да разчитам съвестта да ми нашепва какво да направя — просто нямаше кой да ми шепне. Ето защо вместо това се налагаше да обмислям нещата предварително и да си измислям правила за поведение, нещо като Десетте Божии заповеди — само дето бяха повече и им липсваха бляскавите ефекти на древен племенен кодекс, предназначен само за пастири варвари.