Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Какво? — Саймън сграбчи книгата. — С този жест се изчерпва ролята му в нашето повествование? Вило е капан, ах, вие мръсни…
Бабата и дядото, които живееха в съседната къща, бяха глухи. Затова не чуха думата „КОПЕЛЕТА!“. Въпреки това усетиха, че стената се разтресе и видяха как портретът на кралицата майка (Бог да ви благослови, госпожо!) пада в сандъка за въглища. Това наистина много ги разстрои.
— Не може да постъпвате така с мен! — Саймън размаха заканително юмрук срещу обидилата го страница. — Няма да ви позволя. Ще… Ще… — Наистина не знаеше какво щеше да направи. — Знам какво ще направя. Ще лъжа. Ето това ще направя. Когато ме интервюират, за да напишат тази книга, ще излъжа. Ще посоча грешни имена, ще им пробутам коне, които няма да спечелят. Така парите няма да им паднат в ръчичките. Да видим дали ще им се услади. Копелета с копелета.
Той прелисти няколко страници назад. Имената на печелившите коне все още си бяха там, в малкото каре над глава девета.
— По дяволите — изруга Саймън. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. Нищо не разбирам.
В този миг на вратата се почука.
Саймън стреснато вдигна очи.
После пак ги сведе към книгата.
В нея не се говореше нищо за това.
— Мамка му! — Саймън отново запрати книгата на пода, стана от леглото, отиде на пръсти до прозореца на спалнята и надникна.
Долу стояха трима мъже. Двама бяха с полицейски каски, а третият — с грижливо сресан алаброс.
— Полиция! — Саймън се долепи до стената. Какво ли искаха от него? Не е направил нищо. Той беше един невинен човек. Той беше един невинен човек.
— Аз съм един невинен човек — каза Саймън. — Даже…
Изведнъж на фона на мрачния хоризонт, който представляваше бъдещето му, се появи мъничка табелка с надпис: „НАДЕЖДА“. Думата „НАДЕЖДА“ беше изписана с яркочервени букви, за да съответства на предназначението си. Започна все повече и повече да се уголемява.
— Ама, разбира се — каза Саймън, — знам какво се е случило. Някой ще да е видял, когато са ме ограбвали на главната улица, обадил се е в полицията и е описал колата. После полицаите са засекли колата и след шеметно преследване по странични улици, по алеи с разлистени дървета и през полята, преминавайки с трясък през много врати, вдигайки суматоха от разхвърчали се пилета и избягвайки в последния миг челен удар с някой трактор, се завързала престрелка и всички терористи от З. В. Я. Р. са били избити (както се НАДЯВАМ). А сега блюстителите на реда вероятно желаят да се явя в участъка и да си идентифицирам печалбата. Тъй ще да е. Човек трябва да може да разсъждава, нали?
— Ида — провикна се Саймън.
Полицаите го познаваха. И Саймън ги познаваше. Всички бяха възпитаници на селското училище. Не си спомняше някога да са враждували, макар да беше почти сигурен, че един от полицаите имаше по-малка сестра, която той веднъж…
— Добър ден, блюстители на реда — каза Саймън приветливо. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Господин…? — Човекът с алаброса произнесе фамилното име на Саймън.
— Не така високо — Саймън размаха ръце. — Да, това съм аз.
— Господин…
— Саймън, моля. Просто Саймън.
— Ще ви казвам сър, ако нямате нищо против.
— Сър? Да не ми е присъдено рицарско звание?
— Не, сър, но като служители на обществото ние сме длъжни да се обръщаме към гражданите на това общество почтително и любезно. Това е традиция. Отколешен обичай. Изтъркано клише. Или нещо подобно. Името ми е инспектор С’Мърт. Мога ли да ви задам няколко въпроса, сър?
— Аз съм лесен — каза Саймън.
— И ние така сме чували — промърмори един от полицаите. Онзи със сестрата, предположи Саймън.
— Благодаря, сержант. Дали е възможно да вляза за една-две минути, сър?
— Имате ли заповед за обиск? — попита Саймън.
— Не, сър, защо питате?
— Ами, винаги ми е било интересно да разбера как изглеждат.
— Веднъж видях една — каза другият полицай. — Нищо особено. Просто лист напечатана хартия.
— Благодаря, сержант. — Инспектор С’Мърт мина покрай Саймън. — Оттук ли, сър?
— Вие момчета няма ли да влезете? — попита Саймън.
— Не. — Онзи със сестрата поклати глава. — Ще пазим входната ви врата.
— Защо? Мислите ли, че някой може да се опита да я открадне?
— Не. Ще пазим входната врата, за да не излезете през нея.
— Ама аз не искам да излизам. Аз живея тук.
— Може да се опитате да избягате. Известен сте с това.
Саймън сви рамене.
— Е, ако поискам да избягам, ще предпочета да го направя през задната врата, за да не ви смущавам при изпълнението на служебните задължения.