Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Купища — каза професорът и сръга Реймънд в ребрата.
— Внимавай с костюма ми, ако обичаш.
— Пардон, моля, извинявай. Прати ми сметката от химическото чистене. Имаме карти, Реймънд, и то колкото ти душа иска.
— Ами оръжие?
— Аз имам верния си меч. — Професор Мерлин измъкна сабята си от лъскавата ножница и ловко я развъртя, като ту сечеше, ту мушкаше купчините с пасти и пудинги. — Всички, изправили се срещу него, са намерили своята гибел.
Реймънд се сниши, за да избегне острието, което мина на косъм от главата му и за малко не му отряза ухото.
— Обзалагам се, че са я намерили — каза той.
— Няма майтап, няма измама. — Професор Мерлин огледа различните видове сирена, които бе нанизал на сабята си. — Някой да иска ордьоври?
— Имате ли пушкала? — попита Реймънд. — Имам предвид големи пушкала.
— Големи пушкала? Топове ли имаш предвид? — Професорът задъвка бисквити със сирене.
— По-скоро имах предвид нещо като автомати.
— А-а — каза професорът. — Имаш предвид онези наистина изумителни картечници… като оръжието на Блейн във филма „Хищник“.
Реймънд закима ентусиазирано.
— Не, нямаме.
— Напротив, имаме — каза Зефир.
— Така ли? — професорът се задави с бисквитата.
— Ако те са това, което Реймънд иска, значи ще ги получи.
— Да, разбира се, че трябва да ги получи. Значи вече всичко е тип-топ.
— Пардон — каза Реймънд. — Да не би да пропуснах нещо? Какво е тип-топ?
— Оперативният план.
— Май наистина съм пропуснал нещо. — Реймънд се почеса по главата. — Какъв оперативен план?
— Хайде сега, тинтири-минтири. — Професорът почисти трохите от бисквити, полепнали по брадата му. — Планът, за който ти бяха нужни карти. Предполагам, че възнамеряваш, докато играем в претъпкания салон под нестихващите овации на възторжената публика, да спасиш всички онези хора и да ги прехвърлиш незабелязано на парахода.
— А, значи за този оперативен план ставало дума — Реймънд бавно закима.
— Аз не бих постъпил точно така — каза професорът. — Но съм сигурен, че ти най-добре си разбираш от работата. Винаги съм казвал, че джуджето, качено върху плещите на гиганта, вижда по-надалеч от него.
— А стига бе. Винаги ли си го казвал?
— Винаги. С изключение на случаите, когато казвам нещо друго. Е, добре, след като вече всичко е уговорено, може ли да те запозная с моите артисти?
Реймънд погледна към усмихнатите лица, на които бе изписано нетърпение запознаването да стане час по-скоро.
— Защо не — отговори той. — След като вече всичко е уговорено.
— Удари час за истинско веселие. — Професор Мерлин взе бутилката с водка, за да си налее едно питие. Тя обаче се оказа празна. — Истинско веселие — каза той отново.
Истинско веселие!
Думата „веселие“ напомни на Реймънд за една кръчма в Бремфийлд. И на него наистина, ама наистина много му се прииска да е там в момента.
По една случайност точно в този момент…
Вратата на бара „Веселите градинари“ се открехна и най-добрият приятел на Реймънд, Саймън, се вмъкна вътре.
Беше прекарал един наистина тежък ден и имаше належаща нужда да удари едно, преди да напусне страната. Всеки би постъпил като него.
Пол, който работеше като барман на половин ден, седеше на другия край на ненадзиравания в момента барплот. Решаваше кръстословицата в „Таймс“. Не вдигна глава.
— Добър вечер, Саймън — каза той. — Нова шапка, а?
— Не! — Саймън се замъкна до любимия си стол, възкачи се отгоре му и хвърли гневен поглед към другия край на барплота. — И дума не може да става за нова шапка, защото изобщо не нося шапки. Никога не съм носил и няма да нося.
— Не се впрягай — каза Пол, без да откъсне поглед от кръстословицата.
— Това дори не е смешно. Направо е жалко.
— Лош ден, а? Девет отвесно, „ужасен“, дванадесет букви.
— Отвратителен.
— Благодаря. — Пол попълни квадратчетата.
— Къде е Анди? — попита Саймън.
— Тази вечер почива. За какво ти е?
— А, просто питам. Споменавал ли ти е, че може да намина?
Пол сви рамене, което трябваше да означава „не“, и отново се вторачи в кръстословицата, без да попита Саймън какво ще пие.
Саймън огледа празната кръчма. Много добре знаеше, че тази е почивната вечер на Анди. В противен случай не би посмял да се мерне тук. Той обаче не знаеше дали Анди беше споменавал нещо на Пол за показанията, които беше дал пред инспектор С’Мърт. По всичко личеше, че не беше. Може би за кратко време кръчмата щеше да се окаже спасително кътче за беглец като него.
— Ще мога ли да получа едно питие? — попита Саймън. — Имаш насреща си един отчаян човек.