Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Знаех си, че ще постъпиш тъй, добри ми господине. Просто си знаех.
— Ала да се завладее цяла една планета… Предизвикателството си го бива. Колко хиляди души си събрал досега?
Професор Мерлин се почеса по брадичката.
— Колко хиляди ли казваш?
— Сигурно са поне няколко хиляди, нали?
— Не, не няколко хиляди.
— Тогава хиляда?
Професор Мерлин поклати глава.
— Не са толкова много.
— Значи неколкостотин?
Професорът показа с жест „горе-долу“.
— Не са толкова много — отново каза той.
— Колко мъже имаш в армията си тогава? — настоя да узнае Реймънд.
— Само теб — отговори професорът. — Ти си цялата армия.
— Аз съм армията ли? — Реймънд, който във вълнението си по едно време бе скочил на крака, сега отново се отпусна на стола. — Аз съм цялата армия? Но ти каза, че освобождавате хора. Че вербувате доброволци за каузата.
— Да, правим го, скъпо момче. Но ти си първият, който успя да издържи приемния изпит. Може би мислиш, че прилагам твърде високи критерии, а? Може би просто трябва да карам хората да попълват някой формуляр или нещо подобно, вместо да се харча всеки път за пиршества?
Реймънд отново зарови лице в ръцете си. Като този път се разрида.
— Тревожи ли те нещо, момчето ми?
— А, не — подсмръкна Реймънд. — Няма такова нещо. Дупките, през които до моя свят достига въздух, ще бъдат зациментирани, а армията на спасението наброява само един човек: мен. За какво въобще да се тревожа?
11
Саймън докуцука до вкъщи и ритна котката. Действието му не произтичаше от наличието на някакъв хладнокръвно подготвен план за преднамерено грубо отношение към домашните любимци. Просто го направи мимоходом. Както бихте постъпили и вие. Като се имат предвид обстоятелствата.
Котката не беше нещо особено. Обикновена сива котка от онези, които подобно на някой мазен перверзник се отъркват в краката ви, когато са гладни, а през останалото време съвсем демонстративно ви отбягват. Саймън рядко се сещаше да я нахрани, но тъй като котките съвсем не са толкова интелигентни, колкото смятат празноглавите им собственици, тази проявяваше тъпо постоянство в опитите си да намаже безплатен обяд. Обаче днес очевидно нямаше да го получи.
Но в природата нищо не се губи. И тъй като между Саймън и котката му не съществуваше излишък на любов и привързаност, нито тя приличаше на него, нито той на нея.
Саймън ритна котката. Котката го ухапа по крака. Той я напсува, бутна входната врата, влезе вътре и закуцука нагоре по стълбите.
Не можеше да се каже, че е доволен от развоя на събитията през този ден. Бутна шкафа настрани, отпра една разкована дъска на пода, измъкна изпод нея „Най-страхотното шоу в Космоса“, подхвърли книгата във въздуха и я изрита.
После изкрещя, строполи се на леглото и отново се хвана за бедната си, боляща глава. Сега го болеше стръвно.
— Гадни копелета — оплака се той на света. — Мръсни, гадни копелета.
Когато предметите престанаха да му се виждат двойни, запълзя по пода и докопа биографията на Реймънд.
— Ликвидиран съм — изръмжа той. — Свършено е с мен. Аз съм аут. До шушка ме обраха. Взеха ми цялата печалба и моите сто лири.
Рицарят на печалния образ се върна на ложето, където бе изплаквал мъките си, и разтвори книгата на коленете си. Смело стигна до там, докъдето не беше стигало никое човешко същество. Е, поне той не беше стигал. Обърна книгата направо на последната страница. Имаше ли описание на съдържанието? Да, имаше. Споменаваше ли се там за него? Да, споменаваше се. Но не му бяха посветени много глави. А книгата беше доста дебеличка. Последната глава, в която пишеше за него, беше на страница деветдесет и четвърта.
— Я да видим сега — Саймън запрелиства бясно страниците. Да, ето той напуска будката, понесъл печалбата си. Плъзна поглед надолу по страницата. Не се споменаваше нищо за колата, която го бутна, нито за терористите от З. В. Я. Р., които му откраднаха парите. Защо така, а?
— Ще ти кажа защо — каза Саймън с кисела физиономия. — Защото книгата е написана от онези шибаняци от З. В. Я. Р., а едва ли ще искат да си признаят, че те са откраднали печалбата ми. Я да видим какво казват.
Зачете на глас:
Внезапно и съвсем неочаквано, в порив на добра воля и подтикван от загриженост за обществото, Саймън дари цялата си печалба на местна благотворителна организация. С този самопожертвователен жест се изчерпва ролята му в нашето повествование.