Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Искате да си признаете чистосърдечно за жената, така ли, сър? — Инспекторът наплюнчи пак върха на молива. — Да имате да ми заемете една острилка?
— Не.
— Моля да ме извините, но на какво отговорихте с „не“: на въпроса за жената или на въпроса за острилката?
— Просто ми кажете как се казва тя — примоли се Саймън. — Това е всичко, което искам да зная.
— Искате да кажете, че изобщо не сте я попитал за името й? Та вие сте прекарал цялата вечер в нейната компания. — Той пак си прелисти бележника. — Ето какво казва Анди, съдържателят на „Веселите градинари“: „Той веднага се залепи за нея. Похарчи парите на Реймънд. Успя да я напие и след това двамата излязоха заедно. Това беше последният път, когато я видях жива.“ Разполагам и с показанията на не по-малко от петима души, които са си разхождали кучетата късно вечерта и които твърдят, че са ви видели да се забавлявате заедно с младата жена в камиона на господин Хилсейвайс. Там ли я пречукахте, сър? Както и всички останали?
— Както кои всички останали?
— Хайде, хайде, сър. Защо не си признаете направо? От години на бюрото ми се трупат досиета на неразрешени случаи с безследно изчезнали. Къде сте заровил труповете им, сър? В землището ли?
— Никакви трупове не съм заравял. — Саймън взе да го избива пот.
— Нали знаете, че след време ги намираме? Този път малко сте се престарал, защото сте преорал целия район.
Преорал целия район? Да не е онова разчистване, за което си говореха сивчовците!
— Стоп! — каза Саймън. — Спрете, моля, и ме изслушайте! Не съм убивал никого, нито съм заравял нечии трупове. Правите ужасна грешка. Реймънд е жив и е добре. По дяволите! Мога да ви кажа точно къде се намира сега, в момента. Трябва само да направя справка.
— Да не би да имате предвид да го изровите, сър? — Тъпият молив отново влезе в действие.
— Казах „да направя справка“. Чухте ме много добре.
— Значи признавате, че имате специална документация, в която са заведени всички данни за жертвите ви. — Инспекторът погледна бележника си. — Да не би да си ги записвате, защото страдате от кратковременна загуба на паметта като Бостънския удушвач?
— Не страдам от кратковременна загуба на паметта. — Саймън размаха заканително юмруци.
— Трябва да ви предупредя, сър, че знам как да използвам този молив.
— Добре, де. — Саймън мушна юмруците си в джобовете.
— Мога ли да погледна тази ваша документация?
— Не — каза Саймън. — Невъзможно.
— Тц, тц, тц. — Инспекторът заклати глава и над дясното му ухо паднаха още кичури. — А аз си мислех, че ще ни улесните. Спомняте ли си, когато ви казах, че ще извършим арест, и вие отвърнахте, цитирам: „Камък ще ми падне от сърцето…“
— Да — отговори Саймън. — Но нямах предвид…
— О, значи си спомняте, че сте го казал, така ли? Значи през цялото време сте лъгал, че страдате от кратковременна загуба на паметта?
— Лично аз никога не съм казвал, че страдам от кратковременна загуба на паметта.
— Според съпругата на викария носите в портфейла си медицинско удостоверение, което твърди това. Мога ли да ви помоля да си изпразните джобовете, за да изясним веднага въпроса?
— Ако не ми представите заповед за обиск, тази работа няма да стане.
— Саймън… — инспекторът произнесе фамилното му име, — арестувам ви по подозрение в масови убийства. Не е нужно да казвате каквото и да било. Но всичко, което кажете, ще…
— Не! — Саймън изкара юмруците си от джобовете.
— Внимавайте, че виждате ли този молив, сър!
— Не, чакайте! Аз съм невинен по всички тези обвинения. Горе имам една книга, която ще докаже, че казвам истината. Не исках да ви я показвам. Не исках никой да я вижда, но…
— Да не би да е малко зловеща, а, сър? Надявам се да не е подвързана с човешка кожа или нещо подобно?
— Не, разбира се, че не. — Саймън зарови лице в ръцете си.
— Жалко. Но продължавайте. Казвате, че имате книга, която ще докаже вашата невинност. Между другото, мога ли да запитам кой е авторът? Да не сте вие? А може би дядо Господ? Чувате ли гласове, сър? Да не би дядо Господ да ви я е диктувал?
— Господ? — попита Саймън. — Без съмнение. Ако ми позволите да отида и да я взема, може да си я прочетете сам. Вероятно дори и за вас се споменава в нея. Искрено се надявам да е така.
— Ъ? Сър?
Саймън беше вече до вратата.
— Да? — попита той.
— Сър, вие намеквате, че аз, един блюстител на реда, трябва да пусна вас, един сериен убиец, който си е направил самопризнание и когото, без съмнение, печатът скоро ще нарече „Касапинът от Бремфийлд“, да отидете горе в стаята си и да донесете една книга, която според вас ви е била продиктувана от дядо Господ?