Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Ще ни отнеме само минутка — каза Саймън. — Пък и без това задната врата се пази от полицай на пост.
— Вървете тогава, сър. Донесете книгата.
— Благодаря ви. Ще я донеса.
Саймън се качи в спалнята, сложи си якето, взе биографията на Реймънд и я мушна под мишница. После отиде на пръсти в банята, измъкна се през прозореца, спусна се по водосточната тръба и за пореден път си плю на петите.
12
— Тъй — каза Реймънд. Наля си една водка, гаврътна я и си наля още една. — Тъй, тъй, тъй. — Вдигна чашата си за наздравица с професора. — Тъй.
— Защо непрекъснато повтаря това „тъй“? — обърна се професор Мерлин към Зефир.
Красивата жена сви раменете, които бе заела от Шърли, продавачката в магазина за обувки. Така й беше по-лесно, отколкото да му отговори.
— Тъй — професор Мерлин се ухили на Реймънд. — Значи тъй, а?
— Искам да кажа: тъй де, ще го направя. О’кей. Значи имате само мен. Нямам големи шансове срещу цяла една планета, за която не знам абсолютно нищо. Всъщност, нямам никакви шансове. Но това все пак е някакво начало.
— Браво, мон Армани. — Професорът засука мустаците си. — Това наистина е начало. За съжаление, също така е и край. Обаче аз винаги съм казвал, че добре сапунисаната брада е наполовина избръсната.
— Какво искаш да кажеш с това „край“?
— Боя се, че времето ни изтича. Остават ни представления единствено на Сатурн. Оттам трябва бързешката да се върнем на Земята. Безотлагателно, на пълна пара, с абракадабра и без да се мотаем по пътя.
— Така е — каза Зефир и хвърли такава усмивка на Реймънд, че направо му се разтрепериха краката. — „Горните“ възнамеряват да започнат запечатването на полярните отвори до края на тази седмица. Ако искаме да ги спрем, трябва да се върнем на Земята най-късно до два дни.
— Да изминем разстоянието от Сатурн до Земята за два дни? — Реймънд вдигна вежди заедно с чашата си. — Е, това вече са абсолютни глупости. За какъв ме вземате, за някакъв де…
— Дегенерат? — попита професорът. — ДеДеТе? Девисил?
— Дебил. Не можете да изминете разстоянието от Сатурн до Земята за два дни.
— Нима? — Професор Мерлин си взе едно зърно грозде от подноса, пъхна го в лявата си ноздра и го изкара през дясното си ухо. — Да не намекваш, че е невъзможно като това да се плава с параход из Космоса?
— Да, нещо подобно. Между другото, номерът, който направи току-що, е доста отблъскващ.
— Значи мислиш, че щеше да бъде по-малко отблъскващо, ако го бях вкарал в ухото и го бях изкарал през носа? — Професор Мерлин лапна зърното.
Реймънд гаврътна още една водка.
— Най-добре ще е да се размърдаме, а? Пълен напред към Земята!
— Всяко нещо с времето си, скъпо момче. Преди това трябва да изнесем представление на Сатурн.
— Майната му на Сатурн — каза Реймънд.
— Какво, предлагаш ми да разочаровам моята публика, така ли?
— Майната й и на публиката ти.
— Значи мислиш, че не е нужно да играем на Сатурн, така ли?
— Да, така мисля.
— Колко жалко. Но предполагам, че ти си знаеш най-добре.
— Да, в този случай знам. Трябва веднага да тръгнем към Земята.
— Значи мислиш, че не е нужно първо да избавим двеста отвлечени човешки същества, които са затворени в сфери на Сатурн?
— Какво? — извика Реймънд. — Какво! Какво! Какво!
— Затуй сме тук, мое юначе с калпаче. Това е последната пратка хора, преди да запечатат отворите. Пристигнаха снощи. Помислих си, че няма да е зле да ги качим на кораба и да ги откараме у дома. И без това ни е на път.
— Двеста души? — Реймънд подсвирна.
— Това е доста дразнещо подсвирване — отбеляза професорът. — Ала те наистина са двеста и ни един по-малко. Все още са живи и не са се озовали зад витрините на щандовете за месни разфасовки. Стоят си в сферите и чакат да ги разпределят. Срамота е да ги изоставим. Но ако ти си на друго мнение…
— Не, не съм — каза Реймънд. — Двеста души. Разбира се, че трябва да ги спасим. Колко души според теб има в един полк?
Професорът нямаше представа, но каза:
— Точно двеста. Двеста и един, като броиш и себе си. Ти, разбира се, ще бъдеш генералът.
— Добре тогава. — Реймънд потри ръце. — Трябва да се изработи оперативен план. Да си сверим часовниците. Ей такива неща. Имате ли карти?
— Не — отвърна професорът. — Предпочитаме да играем на табла.
Пируващите избухнаха във весел смях.
— Извънредно смешно — каза Реймънд. — Имам предвид карти на Сатурн, разбира се. Планове на улици и други подобни, на които може да се види къде ще играете и къде държат отвлечените. Имате ли такива карти?