През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Щом жребецът потегли с мен върху гърба, въздъхнах с облекчение. Аз и спътниците ми се бяхме измъкнали от голяма опасност, което дължахме на добрата Небатия. Ако имах при себе си сигурен куриер, щях да взема ограбените от аладжите пари и да й ги изпратя. При това положение обаче трябваше да им ги оставя. Друг, юридически обоснован притежател за тях, нямаше. А да ги предам на властите? Опитите ми в това отношение в Остромджа не бяха обнадеждаващи. С удоволствие обаче си мислех за това, какво щяха да кажат аладжите, като разберат, кой е бил глупавият шериф в действителност.
Яздих така известно време и гората свърши. Пътят водеше към долината на Струмица. Реката оставаше от лявата ми страна. Недалеч пред себе си видях, че Халеф, Оско и Омар бяха спрели. Те веднага ме познаха и ме посрещнаха с радостни викове. Смушках коня, но не с шпорите, а със сандалите и препуснах към тях в галоп.
— О, сихди, колко се тревожехме за теб! — извика ми Халеф отдалеч. — Къде се беше скрил?
— В гората. Както виждате, идвам оттам.
— Така си и помислихме, щом прочетохме бележката ти.
— Надявам се, че сте я взели?
— Да, но аз пак я оставих там.
— Защо?
— За удоволствие. Мислехме си, по-скоро аз си мислех, че по-късно негодниците много ще се ядосат, като я видят и разберат какъв номер сме им погодили. Не биваше ли да го правя?
— Не си направил грешка. Аладжите наистина ще я намерят и здравата ще се ядосат, особено щом по съдържанието й разберат, че тъкмо аз, на когото бяха взели мерника, съм бил при тях в продължение на няколко часа.
— Какво? Ти си бил при тях?
— Да, разговарях, пих и дори се бих с братята. Сега лежат в гората в безсъзнание.
— Сихди, тогава бързо трябва да се върнем при тях, за да мога и аз да им кажа няколко думи.
— Не е необходимо, достатъчно чуха от мен. Разговарях с тях с юмруци.
— Разказвай бързо!
— Добре, но все пак бихме могли да продължим пътя си.
— Ела да се качиш на Рих.
— Не, ще остана върху това седло. Ще яздиш Рих до Радова за награда, че така чудесно галопира с него покрай мен.
— Нима си ме видял?
— Ти мина съвсем близо покрай нас.
— И добре ли яздех?
— Великолепно. По-хубаво и от мен.
— Сихди, ти ми се подиграваш! Не бива да постъпваш така с мен!
— Е, просто исках да ти кажа, че ти се радвах. А чу ли, че стреляха по теб?
— Не, изобщо не съм разбрал.
— Само бързината на жребеца те спаси. Двамата аладжи стреляха след теб. Искаха да те свалят от коня, за да го плячкосат. Тогава Халеф спря врания жребец и извика:
— Все пак ще трябва да се върнем в гората, сихди. Трябва да благодаря на тези негодници за куршумите им.
— Пфу! Ела тук, малчо! Аладжите не се шегуват. Те са истински великани и могат да те удушат с един пръст.
Продължихме да яздим и аз разказах на спътниците си за срещата си с братята. Те слушаха с голям интерес. Щом свърших, Халеф каза:
— Сихди, мислиш ли, че този мил мухбир все още е в Радова?
— Сигурно, иначе щяхме да го срещнем.
— А защо да не го потърсим? Искам да му отдам дължимата благодарност за държанието му. Трябва ли да говорят за мен, че не спазвам правилата на благоприличието?
— Никой не би ти отправил подобен упрек. Мога да ти издам удостоверение, че във всички случаи си бил учтив, например със заптието Селим и коджабашията в Остромджа, които доволно усетиха сладостта на камшика ти.
— Значи няма да търсим Тома, така ли, сихди?
— Не. Но ако ни срещне, ще се направим, че не го познаваме.
— Сихди, това е в противоречие с добрата ми душа. Поне ми кажи колко време ще останем в Радова.
— За съжаление не знам точно. Във всеки случай по-добре ще бъде, ако минем през града, без много да се бавим, но първо трябва да прегледам крака си. Може лечението ми да налага да останем. Вероятно при падането съм го изкълчил и ще трябва да го превържа.
— Тогава по-добре този куриер да не попада в ръцете ми, защото ще му направя такава превръзка на гърба, че ще я помни цял живот. Впрочем и в Остромджа имаше хора, на които с удоволствие бих направил такава превръзка.
— Кой например?
— Двамата братя, които ни преследваха и трябваше да съобщят за пристигането ни при развалините.
— Тези, които отседнаха при ханджията Ибарек ли?
— Да. Бяха отрезнели от махмурлука си много по-бързо, отколкото си мислехме, защото ти току-що беше тръгнал, когато те пристигнаха.
— Къде ги видя?
— Къде ли? В същия хан, където бяхме и ние. Нямаха никаква представа какво се е случило и веднага се бяха отправили към развалините. Като видели там само пепелище, се върнаха в хана, за да се осведомят за станалото. Можеш да си представиш какви физиономии направиха, като разбраха какво се бе случило.