Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Тя поклати глава.
— Защо да… Не…
— Съмнявам се, че някой ще те следи. Ти не си важна за тях. Обаче искам да съм сигурен, разбираш ли? Защо да рискуваме? Когато се убедиш, че си сама, иди на летището и напусни Хонконг с първия възможен полет. После се върни в Япония. Прибери се вкъщи. Там ще си в безопасност.
Кейко отново поклати глава.
— Имам… имам багаж в хотела. Не мога да си замина ей така.
— Ако се върнеш в хотела, пак ще се лепнат за теб и ще те проследят с надеждата да ги отведеш при мен.
— Но…
— Багажът ти не си струва да умреш заради него, Кейко. Нали?
Тя се ококори.
— Нали? — повторих.
Момичето поклати глава. В знак на съгласие или удивление, просто нямах представа.
Исках да се задействам, обаче тя трябваше да чуе още нещо.
— Кейко — взрях се в очите й. — След няколко минути, още повече след час, този разговор ще започне да ти се струва недействителен. Ще започнеш да се самоубеждаваш, че съм си измислил всичко това, за да се отърва от теб или нещо от тоя род. Ще се изкушиш да се върнеш в „Мандарин“ и да ме потърсиш. Няма да бъда там. Не мога да се върна, също като теб. Ти ми изглеждаш умно момиче и те очакват много хубави неща. Не проваляй всичко днес. Това не е игра.
Обърнах се и си тръгнах. Бях направил всичко възможно. Тя или щеше да ме послуша, или нямаше да го стори.
Запътих се към централната станция на метрото. Не знаех дали са въоръжени и както бяха заели позиции, не можех да бъда сигурен, че ще се измъкна и от тримата. Освен това в района имаше доста униформени полицаи. Полицейското присъствие можеше да спре моите приятели за момента, както спираше мен. Реших да ги заведа някъде, където всички щяхме да можем да се поотпуснем.
Нямаше да е лесно. Начинът, по който ни бяха следили, ми подсказваше, че търсят подходящо място, за да нападнат. Някое необикновено пусто или пък гъмжащо от народ място. Това щеше да им даде възможност да атакуват и да се измъкнат, без да ги спрат и даже без да бъдат запомнени от евентуални свидетели. Докато го откриеха, можех да очаквам, че ще продължават да стоят на разстояние. Ако решаха, че ще ме изпуснат обаче, или ако усетеха, че по някакъв начин си играя с тях, можеха да си кажат, какво пък, по дяволите, и да направят нещо безразсъдно.
Надявах се заключенията ми да са верни. Не бях сигурен. Бях свикнал да си имам работа със западни разузнавателни служби и якудза, а не с потенциални фанатици, пръкнали се в култура, която някога беше създала аритметиката, обаче най-същественият й принос за световната цивилизация в по-ново време бяха атентаторите самоубийци.
Слязох с ескалатора до станцията на метрото, като вървях бързо, за да им е по-трудно да ме настигнат, ако бях сбъркал за мястото, където щяха да нанесат удара. На станцията беше фрашкано с охранителни камери и аз за пръв път се зарадвах на присъствието им. Ако не искаха онова, което са намислили, да бъде записано на видео, Лари, Мо и Ахмед щяха да изчакат още малко. Повече не ми и трябваше.
Тоест, ако изобщо забележеха камерите, естествено. Допускането, че врагът е интелигентен, може да се окаже също толкова опасно, колкото и допускането, че е глупав.
Пристигна мотрисата за Цуен Уан и аз се качих. Моите приятели влязоха в същия вагон, само че в отсрещния край.
Бях прав, поне засега. Стояха на разстояние, още не искаха да се приближават прекалено и не бяха разбрали, че вече съм ги забелязал.
Реших да ги заведа в Шам Шуй По, колоритен квартал в Западен Коулун, един от многото, които бях опознал, докато се подготвях за Белгази и непредвидени случаи като сегашния. При по-благоприятни обстоятелства бихме могли да се надяваме да разгледаме датиращата отпреди две хиляди години гробница „Лей Чен Ук Хан“ или храма „Тин Хау“ от миналия век. Или да си напазаруваме изгодно на „Джеун Ша Уан“, тукашната „улица на модата“, където производителите на облекло продават стоките си без посредници. Или да потърсим електроника втора ръка и пиратски дискове на откритите битаци. Днес обаче исках да им предложа нещо малко по-специално.
Слязох от метрото на Шам Шуй По, минах през въртележките и излязох на улицата. В сравнение с гъмжилото пред станцията добре познатият ми Токио направо изглеждаше безлюден. Улицата, която се простираше пред мен между редовете от порутени ниски къщи и офис сгради, приличаше на река от хора, течаща в клисура. Коли се опитваха да пресекат задръстените кръстовища, пешеходците ги обливаха като антитела, атакуващи вирус. От зацапаните със сажди прозорци висеше пране, на някои бяха монтирани климатици, във въздуха бяха опънати електрически кабели. Надписи на китайски покриваха сградите както лишеи — дървета, с лющеща се боя и посивели цветове. Тук съсухрен, гол до кръста мъж спеше или беше изпаднал в безсъзнание върху шезлонг, там един по-дебел екземпляр се бе облегнал на уличен стълб и с абсолютно равнодушие си режеше ноктите. Над целия квартал като мъгла надвисваше страхотна шумотевица: хора крещяха по мобифоните си, амбулантни търговци примамваха потенциалните си клиенти, коли, клаксони и пневматични чукове допълваха какофонията. Два гълъба прелитаха от покрив на покрив, пляскайки криле, сякаш се забавляваха с кипящата маса долу.