Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Албин не довърши.
— Докато бях заровен до шията?
— Ами… да.
— Мислех, че съм го сънувал — каза канцлерът Випонд. — Три момчета и едно момиче.
— Да.
— Какво правеха?
— Мислехме, че вие ще можете да отговорите на този въпрос. Брамли иска да екзекутира момчетата и да продаде момичето.
— Откъде накъде?
— Той смята, че са от бандата Гъриърси, които ви атакуваха.
— Те ни нападнаха поне двайсет и четири часа преди да бъда намерен. Какво, за Бога, ще търсят там, ако са били от Гъриърсите?
— Въпреки всичко Брамли иска да ги екзекутира. Казва, че трябвало да изпратим послание, та всеки, който нападне пратеник на Матераците, да знае какво го очаква.
— Този ваш Брамли е кръвожаден негодник.
— О, не е от моите — опазил ме Господ.
— А какво казват онези деца?
— Че току-що били пристигнали и се канели да ви изровят.
— Не им ли вярвате?
— Нямаше следи от разкопаване. — Албин помълча. — А и не бих ги нарекъл точно деца. Трите момчета са на тринайсет или четиринайсет години, но изглеждат костеливи орехи. Момичето пък, сякаш е гледано под похлупак. И какво са търсили насред Келявите земи.
— А те какво казват?
— Че са цигани.
Випонд се разсмя.
— По ония места няма цигани откакто Изкупителите ги изтребиха преди шейсет години. — Той се замисли. — Лично ще поговоря с тях след няколко дни, като се почувствам по-добре. Подайте ми оная чаша вода, ако обичате.
Албин посегна към масичката до леглото и му подаде чашата. Випонд бе пребледнял като платно.
— Ще ви оставя да си почивате, господин канцлер.
— Казахте, че искате да обсъдим два въпроса.
Албин спря.
— Да. Преди да ви намери, Брамли е хванал ИдрисПюк на пет-шест километра от мястото.
— Превъзходно. — В очите на Випонд пламна интерес. — Утре ще си поговоря с него.
— За жалост той е избягал.
Випонд изпъшка раздразнено. После мълча почти цяла минута.
— Искам ИдрисПюк. Ако случайно ви попадне в ръцете, доведете го при мен, без да казвате на когото и да било.
Албин кимна.
— Разбира се.
И доволен от разговора, той напусна стаята на Випонд.
Беше шестият ден от тяхното пленничество в подземните килии на Мемфис, но макар да не знаеха какво ги чака, трите момчета бяха в добро настроение. Хранеха ги чудесно по три пъти на ден или поне такова им се струваше яденето, което нормален човек би нарекъл гнусна помия; можеха да спят колкото си искат, което и правеха по осемнайсет часа на ден, сякаш си наваксваха за дългогодишните лишения. Около четири часа следобед тъмничарят отключи вратата и в килията влезе Албин, който вече ги бе разпитвал веднъж, заедно с някакъв явно високопоставен мъж на възраст малко под шейсетте.
— Добър ден — каза лорд Випонд.
Хенри Мъглата и Клайст се вгледаха в него от наровете си. Кейл седеше на своя с вдигнати пред гърдите колене и ниско нахлупена качулка.
— Станете на крака, когато лорд Випонд влиза при вас — нареди тихо Албин.
Хенри Мъглата и Клайст се изправиха. Кейл не помръдна.
— Стани и си свали качулката — иначе ще накарам стражата да те принуди.
Гласът на Албин бе все тъй тих и небрежен, без следа от заплаха.
След кратко мълчание Кейл скочи на крака, сякаш току-що се събуждаше, и отметна качулката. Загледа се в прашния под, като че бе открил там нещо безкрайно интересно.
— Тъй — каза Випонд. — Познахте ли ме?
— Да — отговори Клайст. — Вие сте човекът, когото се опитахме да спасим в Келявите земи.
— Точно така — потвърди Випонд. — Какво правехте там?
— Ние сме цигани — каза Клайст. — Бяхме се загубили.
— Какви цигани?
— О, най-обикновени — усмихна се Клайст.
— Капитан Брамли смята, че сте се опитвали да ме ограбите.
Клайст въздъхна.
— Тоя капитан Брамли е лош човек, много лош. Ние само се мъчехме да спасим голям човек като вас, а той ни окова като престъпници и ни вкара тук. Неблагодарник.
Имаше нещо странно и тревожно във веселото нахалство, с което Клайст гледаше големеца пред себе си. Той сякаш изобщо не очакваше да му повярват и не даваше пет пари за това. Випонд бе срещал подобна дързост само у един вид хора — онези, които се качват на бесилката и знаят, че вече нищо не може да ги спаси.