Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Как си? Имаш ли температура?
— Сутринта имах — отвърнах му навъсено, след което отидох в кухнята, намазах си една филия с черен хайвер, седнах на стола с кръстосани крака и започнах да поклащам пантофа си. Естествено Лома се домъкна подире ми. По физиономията му нямаше и следа от нагло самодоволство, а по-скоро се четеше някаква нерешителност и известно притеснение. Разбрах, че нямаше дълго да издържи, и ми стана скучно. Гена седна срещу мен и каза някак разсеяно:
— Какво прави през деня?
— Как какво, не виждаш ли?
— Виждам. Много хубаво е станало, наистина…
— Нищо хубаво няма. Къде си намерил тези вехтории? От някоя разпродажба ли ги купи?
— Да не би да си нямам друга работа, че да обикалям магазините… — поклати глава Лома.
— И с какво толкова си зает, че не ти остава никакво време? — учудих се аз. — Търкаш столовете в кантората, така ли? Де да имаше полза от това…
Лома не се обиди, погледна ме и изведнъж каза:
— Лада, искам да се посъветвам с теб. Стана тук една работа…
Подсмихнах се наум, защото вече имах с какво да зарадвам Таня, оставих пантофа си на мира и внимателно се заслушах.
На сутринта, докато се бръснеше в банята, Лома ме извика. Отидох там и застанах до него.
— Какво искаше да се купи? — с леко угоднически тон ме попита той.
— Списъкът е на хладилника.
— Хайде да отидем заедно, че ще взема да купя каквото не трябва и ще се ядосаш…
Свих рамене.
— Добре, да отидем заедно…
В магазините Лома се държа изумително търпеливо и дори подозирам, че изпитваше удоволствие от нашите обиколки. В началото аз само демонстрирах интерес, но след това наистина се увлякох, сякаш действително имах намерение да заживея в омразния апартамент на Лома.
Привечер Лома се накани да иде в кантората.
— Да приготвя ли вечеря? — поинтересувах се аз, застанала с гръб към него. — Или ще закъснееш?
— Приготви — отвърна той, покашляйки се, и ме напусна. Изкисках се и започнах да подреждам покупките. Ако Таня не грешеше и дълбоко в душата си Лома таеше голяма любов към мен, днес щеше да му дойде нанагорно.
Вечерята стана прекрасна. Издокарах се с нова рокля и останах изключително доволна от себе си.
Когато любимият ми се върна, сложих масата, настаних се скромно в ъгъла и го загледах с неописуема нежност. Лома дъвчеше, въсеше се и най-сетне каза с въздишка:
— Хубава жена си, Лада…
— Това лошо ли е? — учудих се аз.
— Не зная — въздъхна отново Лома. — Това създава само грижи…
— Тогава си намери някоя грозотия — посъветвах го аз.
— Каквото съм търсил, съм си го намерил — заяви той. — Но лошото е, че ти нямам никакво доверие.
— Започва се — въздъхнах тежко аз. — Нали вече ти обясних всичко.
— Обяснила ми тя… — започна да се ядосва любимият ми.
Отидох при него, разтворих коленете му, наместих се удобно, притискайки се до гърдите му, и казах:
— Защо не вземеш да млъкнеш за малко и да свършиш някаква полезна работа. — Докато Лома мислеше какво да ми отговори, аз го целунах и добавих: — Толкова ми липсваше…
Лома включи нощната лампа, която съвсем неотдавна го бе цапардосала по празната тиква, и започна да ме разглежда. Той дишаше учестено, а по физиономията му личеше, че е страшно доволен. Има си хас… Понеже аз само дето не застанах на уши.
— Е, как беше, хареса ли ти? — попита той, а аз се засмях, протегнах се и погалих коремчето си.
— Толкова ми хареса, че няма накъде повече. — На това място силно го прегърнах и измърках: — Губя съзнание, когато съм под теб…
— Здравата крещеше — потвърди той и посегна да ме целуне, аз отметнах глава назад, а сетне му зашепнах в ухото някакви крайно неприлични неща. Любимият ми беше доволен, добродушен и изключително мил. Реших да направя един малък експеримент.
— Жадна съм — казах капризно и се протегнах в ръцете му.
— Какво да ти донеса? — попита с готовност той.
— Студено мляко.
— Не бива да пиеш студени неща, пак ще се разболееш.
Той ми донесе млякото, след като грижливо го беше затоплил.
— Гладен съм — рече Лома, взе от ръцете ми празната чаша и веднага попита: — Онова, което ми каза, истина ли е? Поне малко?
— Какво? — не разбрах аз.
— Ами… това, че ме обичаш. — Той едва превъртя език, за да произнесе тази дума. Нищо, ще те науча да я казваш, по двадесет пъти на ден ще ми я повтаряш.