Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Попитах дали има доброволец, който да задвижи нещата, и за моя изненада Бруно, всезнайкото на класа, вдигна ръка.
— Бруно?
— Да, господине. Готов съм.
Не му беше присъщо да вдига ръка, нито да си пише домашните. Бях нащрек, но и заинтригуван.
— Добре, Бруно, да чуем.
Той отвори тетрадката си и започна:
— Скъпи „Пентхаус“…
— Чакай — прекъснах го аз. Учениците вече се смееха. — Трябваше да напишеш писмо до непознат.
— Не познавам никого в „Пентхаус“ и направих точно каквото казахте. Написах им нещо, което не бих споделил с друг, не и с мама.
— Майка ти има пиърсинг на пъпа — обади се някой.
— Ще ти се и твоята майка да изглежда така, а не като пъпчив задник.
— Някой друг? — попитах аз.
— Не, чакайте — настоя Бруно. — Скъпи „Пентхаус“, искам да ти разкажа за преживяването на един мой много близък приятел, когото ще наричам господин Джонсън.
Хлапак на име Райън едва не падна от стола от смях.
Както обикновено, Джейн Скавуло седеше най-отзад, гледаше отегчено през прозореца и се държеше така, сякаш е над всичко, случващо се в часа. Трябваше да призная, че имаше право. Видът й беше такъв, сякаш предпочита да е на всяко друго място, но не и там, и ако в момента можех да се погледна в огледало, щях да видя, че и моето изражение е същото.
Момичето пред нея, Валъри Суиндън, която обичаше да се подмазва, вдигна ръка.
— Драги президент Линкълн, мисля, че сте един от най-великите президенти, защото сте се борили да освободите робите и да направите всички равни.
Продължихме в същия дух. Учениците се прозяваха, въртяха очи, а аз си помислих колко е ужасно да не можеш да отдадеш дължимото на Ейбрахам Линкълн, без да изглеждаш като глупак. Докато Валъри четеше писмото си, мислите ми се насочиха към трагичната съдба и нелепата смърт на този велик човек.
Поканих още две хлапета да прочетат домашните си и после се обърнах към Джейн.
— Този път ще пропусна — отговори тя.
Щом часът свърши, докато минаваше покрай катедрата, тя остави своя лист.
„Драги непознат, това е писмо от един непознат до друг непознат. Имената са излишни и нямат абсолютно никакво значение, защото и без това никой не познава никого. Светът е населен с милиони непознати. Всеки е непознат за другия. Понякога си мислим, че познаваме другите хора, особено близките си, но ако наистина ги познаваме, тогава защо се изненадваме от глупостите, които вършат? Например родителите винаги се изненадват от пакостите на децата си. Отглеждат ги от бебета, прекарват всеки ден с тях, мислят ги за проклети ангели и после един ден ченгетата похлопват на вратата, за да съобщят, че детето им е разбило с бейзболна бухалка главата на друго хлапе. Или пък, ти си детето и мислиш, че нещата са супер, а сетне един ден баща ти пожелава всичко най-хубаво и си заминава. «Какво става, мамка му?» — чудиш се ти. След години майка ти заживява с друг мъж и той ти се вижда готин, но все си мислиш кога ли ще ви напусне. Такъв е животът. Постоянно се питаш кога ще се сбогуваш с някого. Защото ако не ти се е случвало отдавна, знаеш, че скоро ще стане. Желая ти всичко най-хубаво, драги непознат“.
Прочетох домашното два пъти и после най-отгоре, с червената си химикалка, написах шестица.
Реших да се отбия при Памела на обяд, за да видя Синтия, но докато вървях към колата си на служебния паркинг, Лорън Уелс спря на празното място до мен. Шофираше с една ръка, а с другата беше притиснала мобилен телефон до ухото си.
Успявах да я отбягвам вече два дни и в момента не ми се говореше с нея, но тя смъкна стъклото и докато бъбреше по телефона, повдигна брадичка, за да ми направи знак да почакам.
— Една секунда — каза Лорън по телефона и се обърна към мен. — Хей, не съм те виждала, откакто ходи при Паула. Ще те дават ли пак в предаването?
— Не.
На лицето й се изписа разочарование.
— Жалко. Това можеше да помогне. Паула ли отказа?
— Нищо подобно.
— Виж, ще ми направиш ли една услуга? Само за миг. Ще кажеш ли „здравей“ на приятелката ми?
— Какво?
Подаде ми телефона.
— Името й е Рейчъл. Само я поздрави. Ще припадне, когато й кажа, че ти си съпругът на жената в предаването.
— Намери си собствен живот, Лорън — рекох аз, отворих вратата на колата си и се качих.