Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Значи може да е била кафява.
— Да, може. Или тъмносиня, или черна. Не знам.
— Обзалагам се, че е бил същият човек, който мина покрай мен и Грейс, докато я водех на училище.
— Ще говоря със съседите — заявих аз.
Успях да хвана хората от двете страни на улицата, докато отиваха на работа, и ги попитах дали са забелязали някого снощи или предишната вечер и изобщо нещо подозрително. Никой не беше видял нищо.
Въпреки това се обадих на полицията, в случай че някой съсед е съобщил за нещо необичайно през последните няколко дни, и те ме прехвърлиха на служителя, който отговаря за тези неща.
— Не беше нищо особено, но почакайте. Онзи ден съобщиха за нещо странно.
— Какво?
— Някой се обадил за шапка в дома си. — Мъжът се засмя. — Отначало помислих, че е печатна грешка и някой има в дома си патка, но се оказа шапка.
— Няма значение.
— Искам да отида при Тес — каза Синтия, преди да тръгна за училището. — Знам, че скоро ходихме при нея, но като се има предвид какво е преживяла напоследък, реших, че…
— Хрумна ми страхотна идея. Защо не отидем утре вечер? Ще я изведем да ядем сладолед или да се разходим.
— Ще й се обадя.
В училище заварих Роли да мие чаша в учителската стая, за да си налее от невероятно отвратителното кафе, което правеха там.
— Как си? — попитах, приближавайки се зад гърба му.
Той подскочи.
— Господи.
— Извинявай, но аз работя тук. — Взех си чаша, напълних я и добавих няколко пакетчета захар, за да замаскирам гадния вкус. — Как си? — повторих.
Роли повдигна рамене. Изглеждаше разсеян.
— Нищо ново. А ти?
Въздъхнах.
— Снощи някой стоеше в мрака и наблюдаваше къщата ми, а когато се опитах да разбера кой е, избяга. — Отпих глътка кафе. Вкусът беше ужасно противен, но течността бе толкова студена, че почти не се забелязваше. — Кой отговаря за това? Да не би кафемашината ни да има договор с фирма за изхвърляне на отпадъци?
— Някой е наблюдавал дома ви? Защо според теб?
Свих рамене.
— Не знам, но в момента слагат секретни ключалки на вратите и ми се струва, че е точно навреме.
— Тръпки ме побиват. Може би някой е обикалял улицата и е търсел отворени врати на гаражи. Искал е да открадне нещо.
— Може би. Какъвто и да е случаят, новите ключалки не са лоша идея.
— Да. — Роли кимна. — Мисля да се пенсионирам по-рано.
Бяхме приключили да говорим за мен.
— Трябва да останеш поне до края на учебната година.
— Ами ако внезапно умра? Тогава ще трябва веднага да ми намерят заместник, нали? Пенсията ми ще бъде само няколко долара по-малко. Готов съм да променя живота си, Тери. Работата в училище не е като едно време. Винаги е имало трудни деца, но положението става все по-лошо. Носят оръжие. На родителите не им пука. Дадох четирийсет години на образователната система и сега искам да напусна. Милисънт и аз ще продадем къщата, ще внесем малко пари в банката, ще заминем за Брадентън и може би кръвното ми налягане малко ще се понижи.
— Днес наистина изглеждаш напрегнат. Може би трябва да се прибереш у дома.
— Нищо ми няма. — Не пушеше, но в момента приличаше на пушач, който отчаяно се нуждае от цигара. — Милисънт вече се пенсионира. Няма какво да ме спре. Никой от нас няма да стане по-млад, нали? Човек не знае колко му остава. В един миг си тук, а в следващия те няма.
— Сетих се нещо.
— Какво?
— За Тес.
Роли примига.
— Какво за Тес?
— Оказа се, че не е болна.
— Какво?
— Направили й друго изследване и установили, че първоначалната диагноза е погрешна. Тя не умира. Всичко е наред. Добре е.
Роли изглеждаше втрещен.
— Какви ги говориш?
— Казвам ти, че Тес е здрава.
— Но лекарите са й казали, че умира — бавно произнесе той, сякаш не беше в състояние да го възприеме. — А сега твърдят, че са сгрешили?
— Не бих го нарекъл лоша новина.
— Не, разбира се. Това е чудесно. По-хубаво е, отколкото първо да получиш добра новина, а после лоша.
— Така е.
Той погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам.
Също и аз. Часът ми по творческо писане започваше след минута. Бях дал на учениците за домашно да напишат писмо до непознат — реален или въображаем — и да му кажат нещо, което не биха споделили с друг. „Понякога е по-лесно да кажеш нещо много лично на непознат. Струва ти се, че не е толкова рисковано да излееш душата си пред човек, който не те познава“ — обясних аз.