Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Добре. Обичам те, Тес.
— Каза ли ти? — попита Синтия, когато се качих в спалнята.
— Да.
Беше по нощница и лежеше върху завивките.
— Цяла вечер си мислех да те любя страстно, но съм толкова уморена, че не знам дали ще се представя добре.
— Не съм взискателен.
— Да го отложим, а?
— Добре. Можем да помолим Тес да вземе Грейс в събота и неделя, да отидем в „Мистик“ и да пренощуваме там.
Синтия се съгласи.
— Може би там ще спя по-добре. Напоследък сънищата ми са… неспокойни.
Седнах на ръба на леглото.
— Какво искаш да кажеш?
— Същото, което споделих с доктор Кинцлър. Чувам ги да говорят. Те на мен, аз на тях или всички заедно. Имам чувството, че съм с тях и в същото време не съм и сякаш ако протегна ръка, ще ги докосна. Но щом го направя, те се превръщат в дим и се разпадат.
Наведох се и я целунах по челото.
— Каза ли лека нощ на Грейс?
— Да, докато ти говореше с Тес.
— Опитай се да поспиш. Ще отида да й пожелая приятни сънища.
В стаята на Грейс беше тъмно, за да вижда по-добре звездите през телескопа.
— В безопасност ли сме тази вечер? — попитах аз, влязох и затворих вратата да не прониква светлина от коридора.
— Така изглежда.
— Хубаво.
— Искаш ли да погледнеш?
Беше нагласила телескопа на нивото на очите си, но не исках да се навеждам толкова надолу. Взех стола от бюрото й, сложих го пред телескопа и седнах. Присвих очи и погледнах, но не видях нищо, освен чернота и няколко светли точици.
— Е, какво виждам?
— Звезди — отвърна Грейс.
Обърнах се, погледнах и я се ухилих дяволито в сумрака.
— Благодаря ти, Карл Сейгън. — Наместих окуляра и телескопът се измести от статива. Част от тиксото, което Грейс бе използвала да закрепи телескопа, се беше разлепило.
— Казах ти, че стативът е боклук.
— Добре, добре. — Погледнах пак през телескопа, но гледката се беше променила и видях силно увеличен кръг на тротоара пред дома ни.
И човек, който ни гледаше. Лицето му беше размазано и неясно.
Оставих телескопа, станах от стола и се приближих до прозореца.
— Кой е този, по дяволите?
— Кой? — попита Грейс и отиде до прозореца, но мъжът побягна. — Кой, татко?
— Стой тук — рекох аз, изскочих от стаята й, хукнах надолу по стълбите и изхвърчах през външната врата. Излязох на улицата и погледнах в посоката, накъдето бях видял човека да бяга. Трийсетина метра по-нататък светнаха червените стопове на паркирана кола. Шофьорът включи двигателя и потегли.
Намирах се твърде далеч и беше тъмно, затова не видях регистрационния номер, нито разбрах каква марка е колата. По звука на мотора предположих, че е по-стар модел и тъмен цвят — синя, кафява или сива. Изкуших се да се метна в моята кола, но ключовете бяха в къщата и докато ги вземех, мъжът щеше да е на половината път до Бриджпорт.
Върнах се. Грейс стоеше на външната врата.
— Казах ти да не мърдаш от стаята си.
— Исках само да видя…
От ядосания ми тон й стана ясно, че не проявявам интерес към доводите й, и бързо се качи по стълбите.
Сърцето ми блъскаше в гърдите. Нуждаех се от малко време да се успокоя, преди да отида горе. Синтия беше под завивките и спеше дълбоко. Погледнах я и се запитах какви ли разговори чува и води с изчезнали или мъртъвци.
Щеше ми се да я помоля да ги пита нещо от мое име. Кой наблюдава дома ни и какво иска от нас.
18
Синтия се обади на Пам и си уреди да отиде на работа малко по-късно на другия ден. Бяхме повикали ключар в девет сутринта и ако инсталирането на секретните ключалки продължеше по-дълго от очакваното, тя не искаше да бърза и да се притеснява.
Докато закусвахме и преди Грейс да слезе, аз й казах за мъжа на тротоара. Поколебах се дали да го направя, но само за миг. Първо, по всяка вероятност Грейс щеше да повдигне въпроса и второ, щом някой наблюдаваше дома ни, трябваше да бъдем нащрек. Може би това нямаше нищо общо със семейството на Синтия, може би беше някакъв квартален перверзен тип, за когото всички съседи трябваше да бъдат предупредени.
— Видя ли го добре? — попита Синтия.
— Не. Хукнах да го гоня по улицата, но той се качи в кола и потегли.
— Видя ли колата?
— Не.
— Възможно ли е да е кафява?
— Не знам, Синти. Навън беше тъмно и колата беше тъмна.