Град на небесен огън

Катарина бе една от малцината в света, които знаеха кои е бащата на Магнус; приживе Реигнър Фел също беше един от тях. То не беше нещо, което Магнус обичаше да споделя с когото и да било. Едно беше баща ти да е демон. Съвсем друго — той да притежава голяма част от Ада.

— И защо да го прави? — сви рамене Магнус. — Аз не съм центърът на какъвто и да е вихърът, който се задава.

— Но се боиш, че Алек може да се окаже въвлечен в него. И искаш да го отблъснеш, преди да си го загубил.

— Каза да не правя нищо, което би могло да допринесе за апокалипсиса — рече Магнус. — Знам, че се шегуваше. Ала някак си не ми се струва толкова смешно, когато не съм в състояние да се отърва от усещането, че свършекът наистина наближава. Валънтаин Моргенстърн едва не изличи ловците на сенки от земята, а синът му е два пъти по-умен и шест пъти по-зъл от него. Освен това няма да доиде сам. Ще получи помощ от други — демони, далеч по-могъщи от баща ми, както и от други…

— Откъде знаеш? — Гласът на Катарина беше остър.

— Проверих някои неща.

— Мислех, че си приключил с това, да помагаш на нефилимите. — Катарина вдигна ръка, преди той да успее да каже нещо. — Все едно. Достатъчно пъти съм те чувала да се заричаш да не го правиш вече, за да знам, че не го мислиш наистина.

— Там е работата — рече Магнус. — Колкото и да се опитвах, не открих нищо. Които и да са съюзниците на Себастиан, той не е оставил никакви следи за заговора им. Непрекъснато имам чувството, че съм на път да открия нещо, и всеки път оставам с празни ръце. Не мисля, че мога да им помогна, Катарина. Не съм сигурен дали някой изобщо би могъл.

Магнус извърна очи от неиното внезапно съчувствено изражение и погледна към бара. Бат се беше облегнал на плота и си играеше с телефона си… светлината от екрана хвърляше сенки върху лицето му. Сенки, които Магнус виждаше върху всяко смъртно лице — всяко човешко същество, всеки нефилим, всяко създание, обречено да умре един ден.

— Смъртните умират — каза Катарина. — Винаги си го знаел и все пак преди си ги обичал.

— Не е така — възрази Магнус.

Катарина си пое изненадано въздух.

— О! О… — Тя вдигна чашата си от масата. — Магнус — каза нежно, — ти си толкова невъзможно глупав.

Той присви очи насреща й.

— Нима?

— Ако наистина това е, което чувстваш, трябва да бъдеш с него. Спомни си Теса. Нищо ли не научи от нея? За това, коя любов си струва болката да бъде изгубена?

— Той е в Аликанте.

— Е, и? Ти трябваше да бъдеш представителят на магьосниците в Съвета, но прехвърли тази отговорност на мен. Ето че сега аз я връщам обратно върху теб. Върви в Аликанте. Бездруго ми се струва, че ти имаш да кажеш на Съвета много повече, отколкото аз бих могла. — Тя бръкна в джоба на униформата на медицинска сестра, с която беше облечена; беше дошла направо от болницата след края на смяната си. — О, и вземи това.

Магнус пое смачканото листче, което тя му подаваше.